Окованият нарцис - Страница 114

К оглавлению

114

- Какво ако ми е нужно да съм по - смел от теб, за себе си, а не заради теб?

Помислих за секунда, две и казах.

- Не се страхуваш да слезеш долу в шахтата, нали?

- Не искам да слизам и не искам да виждам какво са направили на Грегъри, но не съм изплашен колкото теб, не.

- Тогава не те прави по - смел от мен да слезеш в дупката, не е ли така? Защото няма да ти струва нищо да слезеш долу.

Той се наведе много, много близо до ухото ми, тогава вдъхна звука срещу кожата ми.

- Както няма да ти струва нищо до убиеш Якоб за мен.

Настръхнах до него, тогава се обърнах, опитах се да задържа шока от лицето ми.

- Знаех, че това е, за което си мислиш от момента, в който те видях до го гледаш - каза Ричард.

- Ще ме оставиш да го направя? - попитах, гласът ми мек, но не мек колкото неговият.

- Не знам още. Но не са ли доводите ти, че на теб няма да ти коства нищо, докато на мен много?

Гледахме се един друг. Накрая кимнах.

Той се усмихна.

- Тогава ме остави да влезна в шибаната дупка.

- Кога започна да използваш думата с „Ш”

- Докато беше далеч. Мисля че ми липсваше да я чувам. - той внезапно ми се ухили, светла усмивка сред тъмнината.

Не можех да не отвърна на усмивката му. Коленичила до ужасяващият черен отвор, страхът плътен на езика ми, гневът му все още яздеше въздуха помежду ни и се усмихвахме на един друг.

- Ще те пусна първи да влезеш в дупката - казах.

Усмивката се разшири, докато не изпълни очите му, дори под светлината на звездите можех да видя блясъка на развеселението.

- Добре.

Наведох се към него и бързо го целунах. Прекалено бързо за силата да се придвижи през нас, прекалено бързо, за да усетя вкуса на кръв в устата му, прекалено бързо, за да открия дали зверовете ни ще преминат през телата ни. Целунах го просто защото исках, защото, мисля за пръв път и двамата бяхме готови на малък компромис. Дали ще е доста точно? Кой, по дяволите, може да знае? Но се надявах. За пръв път от много време, истински се надявах. Без надежда любовта умира и част от теб с нея. Не знаех какво ще означава за мен и Мика това че имах надежди за мен и Ричард. Говорим отворено за споделяне, но не знаех каква част е била за пред публиката и колко бе истинско. Но точно в тази секунда не ме интересуваше, улових тази позитивна емоция за себе си и задържах. По - късно, по - късно ще се тревожим за другите неща. Оставих Ричард да слезе първи, но аз все пак слизам и исках тази малка топла надежда в гърдите си освен страха.

27


Тежестта на Ричард накара въжето да го стегне около ръцете му. Остави фенера на каишката около китката му. Наблюдавах как купа жълта светлина изчезва надолу в онзи ограничен мрак и осъзнах, че все още бях едва застанала на стълбата, главата ми още над земята.

Мика коленичи до дупката.

- Ще бъде добре. - каза той.

Преглътнах и го погледнах, знаейки, че очите ми са малко разширени.

- Знам. - но гласът ми се появи между дишанията.

- Наистина не трябва да правиш това - каза той, с нежен глас и толкова неутрален, колкото можеше да го направи.

Погледнах го.

- Не ми започвай и ти.

- Тогава по-добре да го настигнеш.

Гласът му бе по-малко неутрален, но не можех да разбера какъв точно тон бе.

Започнах да се катеря надолу по въжената стълба, движейки се бързо, ядосана. Не бях ядосана на Мика, не наистина. Бях ядосана на себе си. Гневът ме изпрати надолу в мрака, където светлината от фенерчето под мен изглеждаше много жълта и много звездна срещу земните стени.

Застанах там за секунда-две, гледайки твърдата земя. Погледнах бавно нагоре и видях Мика да гледа надолу от разстояние толкова голямо, че не можех да кажа какъв е цвета на очите или косата му. Знаех, че е той от формата на лицето и раменете му. Господи, колко дълбоко бе това?

Изглеждаше сякаш земните стени се извиваха към мен, като ръка на път да се затвори в юмрук и да ме смаже, така че не можех да дишам достатъчно, че въздуха да изпълни дробовете ми. Затворих очи и се концентрирах да придвижа една ръка от стълбата и докосна стената. Бе по-далеч отколкото си мислех и когато най-накрая я докоснах ме стресна. Земята бе изненадващо студена под ръката ми и осъзнах, че бе студено в рова дори с ранната лятна горещина горе. Отворих очи и стените все още бях в около шест фута в кръг, както винаги са били. Земята не се затваряше около мен, само фобията ми го правеше.

Започнах отново да гледам надолу и този път не спрях, докато не почувствах стълбата да се отпуска под тялото ми и изведнъж бе по-трудно да се спускам без да се удрям в мръсните стени. Теглото на Ричард вече не стабилизираше стълбата за мен. Ако не бях такъв трън в задника може би щях да го помоля да я държи здраво, докато сляза до край. Вместо това хванах стълбата по-здраво и продължих да се движа надолу. Бе трудно да се хванеш здраво за нещо, докато се спускаш надолу, но успях.

Светът ми се сви до краката на въжето под ръцете ми, краката ми се опитваха да открият нещо - просто някакъв акт на движение долу. Достигнах до точката, където спрях да скачам всеки път, когато тялото ми удареше стените. Ръцете хващаха кръста ми и издадох онзи писък, който само момиче може. Винаги мразех, когато го правех. Разбира се това бяха ръцете на Ричард. Той ме държеше последните няколко стъпки, докато сърцето ми се опитваше да изскочи от гърдите ми. Стъпих долу на пода, който изхрущя, обсипан с кости. Можех да остана права, ако бях внимателна, макар че главата ми леко докосваше тавана достатъчно, че да приклекна малко не бе лоша идея. Мика се обади от много, много над нас:

114