Окованият нарцис - Страница 115

К оглавлению

115

- Добре ли си?

Отне ми два опита, за да мога да кажа:

- Добре, добре сме.

Мика се отдръпна от отвора и тъмно петно сред бледата сивота.

- Господи, колко надолу сме?

- Осемнадесет метра, горе-долу.

Имаше нещо в гласа му, което ме накара да се обърна към него.

Той поклати глава и погледна на една страна, осветявайки с фенерчето нещо малко и изгърбено. Бе Грегъри.

Лежеше по корем, здраво вързан, ръцете и краката му под такъв ъгъл, че не можех да си го представя да лежи така за три дни. Той бе гол, бяла превръзка покриваше лицето му, свършваща с кълбо от дълга руса коса, сякаш и това бе направено да боли, а не просто да го заслепи. Докато светлината на Ричард играеше по тялото на Грегъри той издаде малки беззащитни звуци. Коленичих до него, гледайки къде сребърните окови си бяха проправили път през китките и петите му. Раните бяха сурови и кървави, където се бе борил срещу тях.

- Оковите са го срязали здраво. - каза Ричард с нежен глас.

- Борил се е. - казах.

- Не, той не е достатъчно силен да поеме толкова много сребро срещу кожата си. Оковите са прояли пътя си през кожата му.

Гледах суровите рани и не знаех какво да кажа. Докоснах рамото на Грегъри и той изкрещя през запушената си уста, която не виждах. Косата му я криеше. Но имаше нещо тъмно набутано в устата му. Той отново извика и се опита да се отдръпне от мен.

- Грегъри, Грегъри, Анита е. - докоснах го колкото се може по-нежно и той отново извика. Погледнах към Ричард. - Изглежда не ме чува.

Ричард коленичи и повдигна част от косата на Грегъри. Грегъри се бореше още повече и Ричард ми подаде фенера, за да използва едната си ръка да задържи лицето на по-малкия мъж и другата, за да махне косата му от пътя. Имаше още плат в ушите му. Ричард издърпа плата и открих черна тапа за уши дълбоко в канала. Не са направени да бъдат набутвани толкова дълбоко и когато Ричард го издърпа прясна кръв потече от ухото.

Просто гледах, умът ми бе замръзнал за секунда, не искайки да разбере. Но накрая, чух себе си да казвам:

- Изгорили са тъпанчетата му. Защо, са го направили? Не бе достатъчно превръзката и плата достатъчно, за да затъпят сетивата му.

Ричард задържа тапата на светлината. Трябваше да насоча светлината директно натам, за да видя, че има метален връх.

- Какво е това?

- Сребро. - каза той.

- О Господи, направени ли са за това?

- Помни, че Маркус бе доктор. Знаеше всякакви медицински места. Места, който ще ти отнемат нещо.

Изражението на лицето на Ричард ми казваше, че е загубен в спомени и нещо тъмно. Вгледах се обратно към белезите по китките и глезените на Грегъри:

- Господи, среброто разяло ли е ушните му канали както е направило с кожата?

- Не знам. Добре е че още кърви. Това значи, че ако скоро се преобрази, може би ще се излекува.

Гласът на Ричард бе изтънял.

Не бях близо до плач, ужасът бе твърде завладяващ за сълзи. Исках Якоб тук долу и, който и да му е помогнал, защото не си направил това на превръщач без помощ, без един-на-един.

Ричард се опита да махне превръзката, но бе вързана толкова здраво, че не можеше да я хване. Подадох му фенерчето и извадих ножа от лявата си ножница на китката.

- Задръж го, ножовете са остри, не искам да го порежа ако се бори.

Ричард задържа главата на Грегъри между ръцете си като ваза и Грегъри се бори по-силно, крещейки през превръзката. Но Ричард го задържа здраво, докато прокарах внимателно ножа между плата и косата на Грегъри. Един бърз прорез надолу и превръзката лесно падна от кожата, но бе стегната толкова дълго, че Ричард трябваше да я махне.

Грегъри примигна на светлината, видя Ричард и изкрещя още повече. Нещо умря на лицето на Ричард, когато той го направи, сякаш бе убило нещо в нещо, да има някой толкова ужасен от него.

Застанах напред, поставяйки ръка внимателно на купчината кости и гледах как очите на Грегъри най-накрая ме видяха. Той спря да крещи, но не изглеждаше достатъчно облекчен. Издърпах плата от устата му и тя се отскубна взимайки част от кожата му със себе си. Той бавно раздвижи устата си и по някаква странна причина ми напомни на сцена от Магьосника от Оз, когато Дороти постави масло в челюстта на Тенекиения човек, след като бе ръждясал. Картината трябваше да ме накара да се усмихна, но не. Имаше ключалки на веригите около всеки негов крайник. Ричард изпълзя около мен, оставяйки ме да седя, където Грегъри ще ме вижда. Отново и отново казвах:

- Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.

Той не можеше да ме чува, но бе най-доброто, което знаех как да направя.

Ричард счупи ключалката на едната му китка и болка се показа на лицето на Грегъри, сякаш болеше за ръката му изобщо да мърда. Ричард освободи и двете китки и тогава бавно започна да освобождава тялото на Грегъри.

Грегъри изкрещя, но този път не от страх или болка. Опитах се да го залюлея, но изглежда изобщо да мърда го болеше. Отне и на двама ни да се размърдаме, за да го освободим достатъчно да легне на коляното ми. Никога нямаше да може да изкачи стълбата.

Извивките на ръцете му бяха покрити със следи от игли; никоя не бе зараснала.

- Следите от игли, защо не са излекувани?

- Сребърни игли в директен контакт с вената. Успокоително да поддържа адреналина в норма, за да не се промени, но не достатъчно, че да не чувства или знае къде е и какво се случва. Така Рейна го правеше.

- Така ги завързваше и точно каквото използваше върху тях. Как Якоб знае за това? -попитах.

- Един от хората ми им е казал. - каза Ричард.

Остана на колена вместо да седи прегърбен. Лицето му бе спокойно, почти спокойно.

115