Окованият нарцис - Страница 139

К оглавлению

139

-Загубвайки девствеността си. - каза той, с мъмрещ, тих глас.

-Да не каза девственост?

Отдръпна се от мен, оставяйки ръцете си на бедрата и за първи път забелязах, че носи кърпа около кръста си.

-Да.

-Искаш да кажеш, че никога не се опитвала да контролира звяра си по време на сношение? - попитах.

Кимна с глава.

-Сгодени са повече то две години преди Лайза да бъде ухапана и да стане една от нас. Искали са да изчакат до сватбената си нощ.

-Достойно - казах аз. - И оргазъм до определена точна, си е оргазъм. Ако се е контролирала по време на оргазъм без проникване, тогава би трябвало да е способна да се контролира по време на сношение, също - докоснах рамото му. - Направил си каквото можеш за нея.

Отдръпна се все едно съм го изгорила, ставайки толкова внезапно, че столът се блъсна назад към кухненския плот, после на земята. По-скоро почувствах отколкото видях хората на вратата. Казах:

-Добре сме - обърнах се към Шанг-Да, Мърл и двата плъхолака, все още колебаещи се на вратата. - Добре сме, вървете.

Отдръпнаха се, но знаех сега, че имаме публика, защото не бяха твърде далеч.

Ричард остана по-средата на кухнята ми, носейки нищо освен кърпа и златистата светлина на изгрева. Обикновено това би ме разсеяло от всичко разумно, но не тази сутрин. Болката на лицето му бе по-важна от тялото му точно сега. Гледайки го, стоейки така крехко, така наранен, имах идея, ужасна идея.

-Моля те, каже ми че не е искала да чака за какъвто и да е сексуален контакт до медения месец?

Той подигна брадичка и арогантността мина през него. Но бе маска и аз сега виждах през нея. Отдолу бе изплашен и виновен.

-Научих я да контролира звяра си по време на гняв, тъга, страх, болка, всяка екстремна емоция, но не и секс. Уважавах мнението й.

Вгледах се в него. Това бе нещо така типично за поведението на Ричард. Теоретично дори одобрявах, но теория и практика не са едно и също нещо. В истинския живот би било лоша идея и Ричард би трябвало да знае по-добре от мен.

Почувствах лицето ми да става празно. Бе добро лице за полицай. Не мислех нищо и исках да му покажа това.

-Така че тази Луиза се е превърнала по време на секс и убила съпруга си и полицията я е хванала.

Не добавих, че бях изненадана, че не са я застреляли на място. Борейки се с голям лош вълк ядящ тяло на добър малък човек, би било достатъчна причина да стреляш, да убиеш.

-Луиза сама се е предала. Мисля, че ако не вярваше, че самоубийството е грях, би се самоубила.

Тръгна към мен, вървейки към плъзгащата се стъклена врата, облегна чело на стъклото все едно бе уморен.

Искаше ми се да кажа, че не е негова вината, но бе. Той бе нейният спонсор, единият, който трябваше да я научи как да бъде шейпшифтър. Научих го от работата с леопардите и Ричард, и глутницата на Върн в Тенеси, че оргазъм в какъвто и да е вид е един от истинските тестове за техния контрол. Оргазмът би трябвало да е освобождение, но наистина да се откажеш от контрола си означава да промениш формата си и това бе най-крайният кошмар, когато имаш човешки любовник. Ричард ми обясняваше достатъчно често за това, когато излизахме, че той няма доверие на себе си в нощта на пълнолунието, или денят преди това. Не се боеше да загуби контрол или да ме убие, просто да загуби контрол и да ме изплаши до смърт. Или по-честно, да ме отврати. Той се преобрази върху мен веднъж и това нямаше нищо общо със секса. И това едно преживяване ме накара да избягам към Жан-Клод. Е, Ричард се промени върху мен и го гледах да яде някого.

Не знаех какво да кажа. Всичко, което знаех бе, че трябва да кажа нещо, че тишината е почти толкова лоша колкото нищо.

Той проговори без да се обръща:

-Давай, Анита, кажи ми, че съм глупак. Кажи ми че пожертвах тях двамата на олтара на идеалите си.

Гласът му бе достатъчно горчив да се задавя, просто чувайки болката му.

-Луиза и съпруга й искали да се запазят верни на това кои са. Ти искаше да им помогнеш. Това е напълно, логическо за теб.

Гласът ми бе празен, но поне не бе провокиращ. Това бе най-доброто, на което съм способна. Защото бе напразно, напразно защото Ричард и момичето и нейния годеник са се бояли повече за вида си отколкото за реалността. Или може би просто съм цинична и уморена, ох, толкова уморена.

Бе като всяка наистина добра трагедия - напълно зависима от характерите на замесените хора. Ако Ричард бе по-практичен и по-малко идеалист, ако Луиза и покойния й съпруг за били по-малко религиозни, по-малко чисти; по дяволите, ако съпругът наистина я е довел до оргазъм само с проникване, тогава ако бе по-малко талантлив. Толкова много неща са станали, за да влошат нещата.

-Да, бе перфектно, логическо за мен и сгреших. Трябваше да я накарам първият й път с Гай да е където глутницата може да се намеси, да го спаси. Но Луиза бе толкова... деликатна относно това. Просто не можех да се намеся. Не можех да я накарам да се съблече пред непознати и да накарам най-интимният й момент да бъде пред свидетели. Не можех да го направя.

Не знаех какво да кажа. Направих единственото, на което съм способна да го утеша. Отидох до него и поставих ръце около кръста му, гърдите ми бяха срещу гладкият му гръб и го държах.

-Толкова съжалявам, Ричард, толкова много съжалявам.

Тялото му започна да се тресе и осъзнах, че отново плаче, отново без звук, но не нежно. Подсмърчането му караше тялото му да се тресе, но единственият звук, който си позволи бе наситения трепет на дъха му, докато се опитваше да си поеме достатъчно въздух.

Бавно се плъзна на коленете си, ръцете му издадоха груб звук надолу по стъклото на вратата, все едно се опитваше да му смъкне кожата, докато ръката му се плъзгаше по стъклото. Останах изправена, облегната на него, опирайки главата му срещу тялото си, ръцете ми на раменете и гърдите му, опитвайки се да го задържа.

139