Окованият нарцис - Страница 148

148

Калеб се бе облегнал на тезгяха по джинси, с разкопано най-горното копче, така че пъпа му да се показва. Той отпиваше кафе и гледаше как Зейн гледа Чери със странен поглед в очите си. Не можех да го разчета, но не ми хареса, все едно се опитваше да измисли как да създаде проблем между тях. Калеб ми изглеждаше като един от онази, който харесват да създават проблеми.

Натаниел седеше на масата, дългата му коса бе събрана в плитка по гърба му с голи гърди, но знаех, без да поглеждам, че носи нещо. Той ме познаваше достатъчно добре да знае, че обичам домашните си гости облечени.

Игор и Клаудия станаха, когато влязох в стаята. Татуировките му се открояваха дори повече на пълна дневна светлина. Те изпълваха ръцете и гърдите му доколкото можех да ги видя през бялото горнище и отстрани на врата му като течни бижута, блестящи, хващащи окото. Дори и от разстояние бяха красиви срещу бледата му кожа. Не си падах много по татуировки, но не можех да си представя Игор без тях - просто му отиваха. Носеше кобур на раменете си, който изглеждаше сякаш дразни кожата с бялото горнище, но не бе моята кожа. Глогът стаеше под ръката му, черно място сред целия този красив цвят като несъвършенство върху Пикасо.

Клаудия изглеждаше позитивно нормална зад него - колкото едно жена, която е дяволски близо до седем фута и по-мускулна от повечето мъже може да изглежда обикновена. Пистолетът на гърба й не бе дори малко забележим в сравнение с този на Игор. Черната й коса бе стегнато прибрана отзад на конска опашка, оставяйки лицето и открито и празно, включително и очите й. Клаудия имаше очи на, очите на някой, който не ти позволява да видиш какво има отвътре. Не съм срещала много жени с подобни очи, извън полицията. Ако лицето й бе малко по-нежно, щеше да е красива. Но имаше нещо в брадичката й, начинът по който държеше устата си плътно затворена казваше, отдръпни се, без докосване. Ограбваше я от нещо, което щеше да промени всичко в нея.

Двамата заеха позиции от двете ми страни и малко зад мен. Бих протестирала, но открих миналата нощ, че няма много полза от това. Те получаваха заповеди от Рафаел, не от мен. Той каза: „Пазете я”, и точно това щяха да направят. Бе толкова... както и да е, бе загуба на енергия да им казвам да се отдръпнат. Можеха да ме следват наоколо ако ги накара да се чувстват по-добре. Този следобед просто не ми пукаше.

Мърл бе достатъчно близо до ъгъла на шкафа, достатъчно близо до кафе машината, че Игор го докосна, докато си сипвах кафе. Не знаех кой е направил прясна кана, нито ме интересуваше, само гледката и миризмата му, ме накара да се почувствам по-добре. Мърл носеше каубойски ботуши, джинси и джинсово яке над голите си гърди, дрехите от миналата вечер. Отпиваше кафе от една от малкото обикновени чаша, които имах. Белега на гърдите му бе много бял, грапав, поставен на мястото, все едно това трябва да е била най-дълбоката част от раната. Приличаше на светкавица издълбана на гърдите и стомаха му. Искаше ми се да попитам какво е станало, но начина по който очите му гледаха кухнята, казваше, че най-вероятно няма да ми каже и ще го приеме като натрапване. Не бе моя работа и без това.

Единствените свободни столове на масата бяха с гръб до дограмата на прозореца и плъзгащотото се стъкло на вратата. Мразех да седя с гръб към прозорец или врата -особено врата. Натаниел докосна ръката на Зейн. Той погледна обратно към мен, после става с чашата си за кафе и всичко и заобиколи до стола с гръб към вратата. Чери седна до него, макар стола й да бе на Клаудия и бе обърнат така че да вижда и двете врати. Чери приближи стола си до Зейн, оставяйки гърба си на цялото това стъкло.

Имаше време, когато не бях толкова внимателна, особено в къщи, но днес щеше да е един от параноичните ми дни. Не сигурността имаше подобен ефект над мен, дори емоционалната несигурност.

Клаудия седна до мен. Игор се облегна на шкафа зад мен, държейки под око Мърл, мисля. Изглежда не се харесваха взаимно.

Отпих първата глътка от кафето, топло, черно и оставих топлината да ме изпълни за няколко секунди преди да попитам:

-Къде е Грегъри?

-Стивън и Вивиан го отведоха обратно в техния апартамент. - каза Чери.

-Но той е добре? - попитах.

Тя кимна, усмихвайки се по онзи начин каращ я да изглежда години по-млада отколкото и двете сме.

-Той оздравя, Анита. Ти го излекува.

-Повиках звяра му, не го излекувах.

Тя повдигна рамене.

-Същата разлика.

Поклатих глава.

-Не, не можах да го излекувам миналата вечер.

Тя се стегна и дори тогава бе красива. Бе зашеметяваща днес, блестеше от това. Погледнах към Зейн, който още я наблюдаваше. Може би бе любов и за двамата. Нещо със сигурност бе накарало очите й да заблестят.

-По дяволите, Анита, ти го спаси, наистина ли има значение как си го направила?

Бе мой ред се стегна.

-Не ми хареса факта, че мунина на Рейна се намества повече и повече, когато се опитвам да лекувам.

На вратата се позвъня и подскочих сякаш бях застреляна. Нервна, кой аз ли?

-Поръчах храна за вкъщи. - каза Натаниел.

Погледнах го.

-Моля те кажи ми че е китайско.

Той кимна, усмихвайки се, мисля че на доволното ми изражение. Открихме, че макар никой китайски ресторант обикновено не прави доставка толкова далеч, за достоен бакшиш, наистина достоен, те правят изключение за нас. Натаниел стана, но Калеб се отдръпна от вратата.

-Аз ще отида. И без това изглежда няма полза от мен за нещо друго.

Остави чашата си на шкафа и си проправи път между нас, за да отиде в дневната. -Какъв му е проблемът днес? - попитах.

148