Окованият нарцис - Страница 155

К оглавлению

155

-Не знам какво имаш в предвид.

-Мика Калахан. Видях го да те докосва.

-Той докосна ръката ми, Доуф.

Той поклати глава.

-Бе начинът по който те докосна, начинът по който лицето ти омекна, когато го направи.

Бе мой ред да погледна надолу. Не погледнах нагоре, докато не бях сигурна, че мога да запазя лицето си празно.

-Не съм сигурна, че ще нарека Мика новото си гадже.

-Как би го нарекла?

-Оценявам, че споделяш от личния си живот с мен Доуф, наистина, но не трябва и аз да отвърна със същото.

Очите му се стегнаха.

-Какво става с теб и чудовищата, Анита? Ние простите хора не сме достатъчни за теб? -Не е твоя работа с кого се срещам, Доуф.

-Нямам в предвид срещите, но още не знам как им позволяваш да те докосват.

-Не е твоя работа с кого излизам и със сигурност не е твоя работа с кого правя секс. -Чукала си се с Мика Калахан? - попита.

Срещнах гневният му поглед с моя собствен и казах:

-Да, да така е.

Той започна да трепери пред мен, големите му ръце свити на юмруци от двете му страни и само за секунда си помисля, че може да направи нещо, нещо насилствено, нещо, за което и двамата ще съжаляваме. После той се обърна с гръб към мен.

-Излез, Анита, просто излез.

Започнах да се протягам, да го докосва, но ръката ми се отпусна. Исках да се извиня, но това би влошило нещата. Не ми бе удобно с факта, че съм правила секс с Мика и това ме разчувства. Доуф заслужава по-добро. Направих най-доброто, на което съм способна.

-Сърцето иска каквото иска сърцето, Доуф. Не планираш да си усложняваш живота, просто се случва, не го правиш нарочно и не го правиш, за да нараниш хората които обичаш. Просто се случва така понякога.

Той кимна, все още с гръб към мен.

-Лусил иска да ти се обади и да говори за вампирските неща - иска да ги разбере по-добре.

-С радост ще отговоря на въпросите й.

Той кимна отново, но не ме поглеждаше.

-Ще й кажа да ти се обади.

-Очаквам обаждането й.

И двамата стояхме там, той още не ме поглеждаше. Тишината се разпростря помежду ни и не бе комфортно, бе неприятно.

-Нямам повече въпроси, Анита. Излизай сега.

Спрях при вратата, погледнах назад към него. Все още бе внимателно обърнал се на обратно и се почудих дали не плаче. Може би бях способна да подуша въздуха и използвам новооткритите си леопардови усещания да отговоря на въпроса си, но не го направих. Той се бе обърнал, за да не го виждам, да не знам. Уважавах това. Отворих вратата и тихо я затворих зад себе си, оставяйки го сам с мъката и гнева му.

Независимо дали Доуф плаче или не, бе негова работа, не моя.

42


Когато и последният полицай си тръгна, последната линейка потегли, лятната тишина се разпростра над къщата. Кухнята бе каша - счупени стъкла по пода, кръв засъхнала до черно-червени локви върху полираното дърво. Никога няма да махна цялата кръв от пукнатините на дървото. Ще бъде завинаги там, напомнящо, че повече огнева мощ има привилегии, но не и без цена.

Възнамерявах да се обадя на Рафаел и да му кажа, че заради мен са убили негов човек, както и за ранената жена. Трябва да призная, че бе много добре че ги имах. Двете допълнителни оръжия направиха разликата. Ако само аз бях въоръжената, нещата щяха да свършат различно. Добре де, можеше да съм мъртва.

Звук зад мен ме накара да се обърна. Натаниел седеше до вратата с метла, бърсалка за прах и малка кофа.

-Мислех да почистя стъклото.

Кимнах, сърцето ми бе в гърлото ми, че да говоря. Не го бях чула да идва зад мен. Той бе само при вратата, не достатъчно близо, но достатъчно близо, че ако бе лош с пистолет.

Бях прекалено спокойно след всичко. Не се бях разпаднала, когато полицията бе тук, но изведнъж се разтреперих, леко трептене. Приятна закъсняла реакция, мамка му. Натаниел остави бърсалката и кофата на масата, подпря метлата на стола и бавно се приближи към мен.

-Добре ли си?

Започнах да отварям уста да излъжа, но тих звук се появи, когато разтворих устни, почти скимтене. Затворих устата си да задължа звука, но треперенето се влоши. Ако си твърде упорит да си позволиш да плачеш, тогава тялото ти намира други начини да се изрази.

Натаниел докосна рамото ми, колебливо, все едно не е сигурен дали може. Поради някаква причина това запари очите ми, стегна гърдите ми. Обвих ръце около себе си, сякаш ако се държах здраво ще задържа сълзите си притиснати вътре. Той започна да се движи, започна да ме прегръща. Отдръпнах се, защото знаех, че ако ме прегърне ще заплача. Вече плаках веднъж днес, само това си позволявах. По дяволите, ако плача всеки път, когато някой се опита да ме убие, щях да съм се удавила в сълзите си досега.

Натаниел примигна.

-Ако ти ме откриеше така, щеше да ме държиш, карайки ме да се чувствам по-добре. Позволи ми да направя същото за теб.

Гласът ми се появи от малкия отвор.

-Разпаднах се веднъж днес. Веднъж е достатъчно.

Той сграбчи ръката ми. От всеки друг бих го очаквала, но не и от Натаниел. Мислех го за безопасен. Пръстите му стиснаха ръката ми, не достатъчно много да ме нарани, но достатъчно да ми каже, че е сериозен. Спрях да треперя като бутон, който е бил натиснат. Бях фокусирана, дори не близо до сълзи.

Той разтърси ръката ми достатъчно силно да ме накара да го погледна.

-Няма да ми позволиш да те прегърна. Знам, че това - той стисна ръката ми малко по-силно, - ще помогне.

-Пусни ме, Натаниел, сега.

Гласът ми бе тих и внимателен, близък до гняв. Натаниел никога не ми е посягал преди по какъвто и да е начин близък до насилие. Под гневът имаше тъга. Той трябваше да бъде безопасен, а не бе. Той се превръщаше в човек, не просто подчинена маса и до момента не ми бе хрумвало, че може и да не ми харесам всичко, в което Натаниел се превръщаше.

155