Окованият нарцис - Страница 156

156

Почувствах движение все едно самия въздух промени посоката си, точно преди Мика да пристъпи през вратата на кухнята. Косата му бе все още мокра от душа, прилепнала назад от лицето му, което ми даде пръв път, в когато виждам това лице без къдриците да прикриват очите.

Лицето му бе деликатно като останалата част от нето. Ако можеш да игнорираш широките му рамене, продължавайки надолу към тънката талия, правата линия на бедрата му, можеш почти да кажеш, че е момиче. Той не изглеждаше по женствено от Жан-Клод, но имаше по-деликатна структура, по-лека. Бе по-лесно да изглеждаш мъжествен, когато си близо един и осемдесет, отколкото когато си близо един и петдесет. Само едно нещо разрушаваше деликатността на лицето му. Носът му не бе съвсем перфектно прав, бил е ужасно счупен веднъж в миналото и не е зараснал напълно правилно. Това би трябвало да разруши почти перфектното лицето му, но не. То, както и очите му, придаваше на Мика, караше го да изглежда по-интересен, по-малко привлекателен. Може би просто бях препълнена с перфектни мъже.

Бе добавил огромна тениска към панталоните. Тениската го покриваше до средата, криеше по-голямата час от тялото отколкото показва, но дори покрих, го усещах. Бях наясно с него по начина, по който бях наясно с Ричард и Жан-Клод. Винаги съм предполагала, че бе любов смесена със страст, но не познавах достатъчно добре Мика, че да го обичам. Или чистата страст много приличаше на любов или имаше повече от един тип любов. Бе твърде объркващо за мен.

-Какво има? - попита той.

Натаниел се върна обратно към метлата, кофата и бърсалката си. Той ги вдигна и започна да почувства стъклата, игнорирайки ни.

-Нищо, какво има?

Той ме погледна.

-И двамата сте разтроени.

Свих рамене.

-Ще го преживеем.

Той скъси разстоянието помежду ни, но движението бе твърде внезапно след сграбчването на Натаниел, че отстъпих назад.

Мика спря, гледайки ме, видимо объркан.

-Какво стана? Не изглеждаше така стресната, когато започна да се стреля.

Погледнах към Натаниел който клечеше и забърсваше стъклата с бърсалката. Той упорито избягваше да ме погледне, нас.

-Имахме разногласие.

Натаниел трепна тогава, цялото му тяло реагира на това, което казах. Той бавно се обърна, докато не гледаше към мен с тези пъстри очи.

-Това не бе честно, Анита. Никога не съм бил в несъгласие с теб за нещо.

Примигнах, не защото бе прав, а защото имаше болка в очите му. Вървях към него, балансирайки на токчетата си, защото не посмях да коленича сред стъклата. Докоснах голото му рамо, едната страна на лицето му.

-Съжалявам, Натаниел; ти ме хвана неподготвена.

-Защо не ми позволяваш да вляза вътре Анита, защо? Аз също искам да знам.

Докоснах гърба му, където белегът от ухапването почти бе изчезнал, неправилен кръг. -Не позволявам на никой да влезе без бой, Натаниел. Би трябвало да го знаеш до сега. -Не всичко трябва да е битка. - каза той. Очите му бяха разширени, блестящи.

-За мен трябва да бъде.

Той поклати главата си, затвори очи и сълзите се плъзнаха надолу по бузите му. Помогнах му да се изправи, защото се тревожех за стъклото. Когато бяхме прави, плъзнах ръцете си около него, докато лицето ми не докосваше голата му кожа, устата ми бе притисната към дупката на рамото му, където костта стърчеше. Ръцете му ме обвиха, държейки ме близо. Кожата му бе толкова мека, толкова топла. Поех си дълбока, трептяща глътка въздух. Той миришеше на ванилия, както винаги. Никога не бяха напълно сигурна дали е от сапуна, шампоана, одеколона или просто той. Но под това имаше друга миризма - една, когато никой производител на парфюми в света не може да бутилира. Нищо диво и твърде реално, миризмата на леопард, на пард. Почувствах Мика отзад. Познавах чувството на тялото му, като линия от топлина преди да се притисне към мен. Но ръцете му не само ме обгърнаха, докосваха Натаниел. Тялото на Мика се притисна към моето, докато седяхме, но ръцете му, ръцете му проследиха моите, държейки Натаниел към нас, прегръщайки го.

Натаниел въздъхна трепетливо. Дълбок, ръмжащ звук излезе от гърлото на Мика и ми трябваше секунда да осъзная, че той мърка, дълбок звук на задоволство. Мъркането вибрираше срещу гърба ми. Натаниел започна да плаче и се чух да казвам:

-Тук сме, Натаниел, тук сме.

Тук сме. Притисната срещу богатата на ванилия кожа на Натаниел, мъркането на Мика през тялото ми, чувството от двете им тела така солидно, така истинско и се разплаках. Държах Натаниел, Мика държа и двама ни, плакахме и нямах против.

43

Някой прочисти гърлото си силно на вратата. Примигнах през нежните сълзи и открих Зейн да седи там.

-Съжалявам за прекъсването, но тук имам тълпа.

-Какво искаш да кажеш? - попита Мика.

-Кралят на лебедите, неговите лебеди и меко казано поне по един представител от всички други видове животни в града, поне доколкото мога да кажа.

Натаниел и Мика се отдръпнаха от мен. Бършехме лицата си, дори Мика бе плакал. Не бях сигурна защо; може би просто бе емоционален тип човек.

-Какво искат? - попитах.

-Да те видят, Анита.

-Защо?

Зейн сви рамене.

-Кралят на лебедите не желае да говори с нас простолюдието. Настоява да говори с Анита и нейният Нимир-Радж ако тя пожелае.

Мика и аз си разменихме погледи. И двамата изглеждахме толкова учудени колкото се чувствах.

-Кажи на Рийс, че имам нужда от малко повече информация преди да позволя интервю. Малко съм натоварена.

Зейн се усмихна достатъчно широко, че да покаже горните и долните си котешки зъби. -Отказахме му достъп до къщата преди да ни каже какво иска. Хареса ми, но на него не.

156