Окованият нарцис - Страница 157

157

Примигнах

-Не исках да започвам битка просто защото се появява без да се обади. Мамка му. Започнах да се отдалечавам, но Мика хвана ръката ми докато минавах. Обърнах се назад към него.

-Може ли твоят Нимир-Радж да те придружи?

Усмихнах се, отчасти защото той попитах вместо да предложи и отчасти защото да го гледам ме караше да се усмихвам. Стиснах ръката му и негова се затвори в моята, стискайки обратно. Каквото исках да кажа бе: Ще се радвам на компания - каквото обаче казах на глас бе:

-Добре.

Той се усмихна и за първи път нямаше нещо друго, просто усмивка. Той повдигна ръката ми до устните си и пристисна устата си до ставите ми. Жестът ми напомни на Жан-Клод. Какво ли би било Мика и Жан-Клод в една стая, по едно и също време с мен?

Мика примигна.

-Не изглеждаш щастлива сега. Нещо нередно ли направих?

Поклатих глава, стискайки ръката му и го поведох към хола. Той ме дръпна обратно към себе си.

-Не, ти помисли за нещо, което те притесни. Какво е?

Примигнах.

-Истината?

Той кимна.

-Истината.

-Просто си помислих колко странно ще е когато ти и аз сме в една стая с Жан-Клод.

Той дръпна ръката ми, приближавайки ме към себе си. Повдигнах ръка, за да попреча на телата ни да се докоснат напълно и открих сърцебиенето му под ръката си. Въпреки памучната блуза, можех да почувствам ритъма на тялото му, все едно сърцето му бе голо в ръката ми. Трябваше да повдигна само малко главата си, за да срещна златисто-зелените дълбини на очите му.

Гласът му бе леко задъхан.

-Казах ти, искам да бъда твой Нимир-Радж, каквото и да означава това, каквото и да коства.

Гласът ми не бе много по-добър от неговия.

-Дори това да значи да ме споделяш с някой друг?

-Знаех това идвайки тук.

Почувствах бръчка да се появява между очите ми.

-Знаеш какво казват за нещата, който са твърде добри, за да са истина, нали?

Той докосна пръсти до лицето ми и се наведе към мен, говорейки нежно, докато се движеше.

-Твърде добър ли съм, за да съм истина, Анита?

Той прошепна името ми срещу устните ми и се целунахме. Нежно, меко, влажно. Сърцето му биеше толкова бързо под ръката ми, пулсът ми се бе качил в гърлото и мисля, че забравих да дишам.

Той пръв се отдръпна. Бях останала без дъх и леко дезориентирана. Изражението на лицето му - наслада, предполагам - заради ефекта, който целувката имаше над мен. Отне ми два опита да открия гласа си.

-Твърде добър, за да си истински, ох, да, определено.

Той се засмя тогава и не бях сигурна, че някога съм го чувала да се смее преди. Бе добър смях.

-Не мога да ти опиша колко много значи този поглед в очите ти.

-Кой поглед?

Той се усмихна и изведнъж бе изцяло мъжко, гордост, задоволство от себе си и нещо друго - почти засрамващо. Той докосна лицето ми.

-Обичам начина, по който ме гледаш.

Накараме да снижа очи засрамена, въпреки че не мислех за нищо сексуално.

Той отново се засмя, изненадващо избухване от звук, съдържащ толкова много радост. Той се смееше както дете се смее преди да се научи да прикрива чувствата си. Вдигна ме за кръста и завъртя около кухнята.

Бих му казала да ме пусне, но се смеех твърде силно.

-Трябва да ви прекъсна - Донован Рийс, лебедовият крал, седеше на вратата, - но им казах, че ще ни помогнеш.

Той се вгледа в нас, неговата бледа, бледа кожа, бе почти без линии, все едно кожата му бе като водата, по която другата му лебедова форма, плува. Определено не очакваше да чака отвън.

Попитах, все още държана над земята в ръцете на Мика.

-Да ви помогна с какво?

Той сви рамене.

-Нищо важно, просто да открием изчезналите алфи и да се опитаме да убедим Кадру на кобрите*, че нейния Касхаура, партньора й, не е мъртъв, просто изчезнал заедно с останалите. Проблемът е - каза Рийс, - мисля че е права. Мисля, че е мъртъв.

Мика ми позволи да се плъзна на земята. Чудех се дали лицето ми е толкова мрачно колкото неговото. Мариан ми казва, че вселената ме обича и иска да съм щастлива.

Така че защо всеки път, когато съм малко щастлива целият ад се отприщва? Съобщението изглежда ясно и не бе любов.

(Кобрите - има се предвид превръщачи, които приемат формата на кобра.)

44

Донован Райс се бе настанил в далечния ъгъл на белия ми диван. Носеше сини джинси толкова избелели, че бяха почти бели. Бледо розовата му риза открояваше естественото розово и синьо отдолу на полупрозрачната му кожа. Той бе красив, но не по начин по който е красив мъж или жена, а както статуя или картина са красива, все едно не е напълно истински. Може би бе защото знаех, че имам бебешко меки лебедови пера по гърдите си, но от всички от стаята той изглеждаше най-нереалистичен.

Висока жена с коса почти толкова бяла колкото неговата седеше права на ръка разстояние до него. Панталоните й бяха от черна кожа, вталената й дамска блуза бе розова и съвпадаше с неговата риза, почти. Не съм сигурна дали бих си спомнила жената ако другите две не коленичеха в краката й. Косата на втората блондинка бе бледо жълта и отговаряше на дългата й лятна рокля. Косата на брюнетката бе като завеса около морско синята рокля с малки бели дантели навсякъде. Лебедите, който спасихме от клуба ме гледаха с разширени, почти изплашени очи.

Разпознах само още един човек освен лебедовия крал и антуража му. Срещнах Кристин за първи път в „Кафенето на лунатиците” преди, когато Рейна още го притежаваше и Маркус, нейният Улфрик все още се опитваше да контролира всички превръщачи в града и да направи себе си главнокомандващ, независимо дали всички са съгласни или не. Косата на Кристин бе все още руса, къса и професионална. Бе облечена в син бизнес костюм. Светло синята й блуза бе отчасти разкопчана, все едно бе махнала вратовръзка, макар и да не носеше такава. Бе застанала в другия край на дивана от Донован, все още обута в практичните си тъмносини пантофки. Почти всички останали бяха облечени нормално. Имаше купчина обувки до входната врата.

157