Окованият нарцис - Страница 158

К оглавлению

158

-Здравей Кристина, мина време. - казах.

Тя ме погледна и не бе приятелски поглед.

-Впечатлена съм че помниш името ми.

-Опитвам се за запомням хората, които съм срещнала в стресови ситуации.

Получих най-малката усмивка от нея.

-Е, изглежда се срещаме в не по-малко неприятни обстоятелства. - каза тя.

Донован пое от там, представяйки ме на мъжа и жената седящи помежду им. Те бяха изцяло в черно. Структурата на костите им бе напълно американска, нищо специално, но очите им бяха твърде големи, твърде тъмни и косата наистина черна. Имаше нещо екзотично в тях, което европейците просто нямат. Приличаха си учудващо много като мъжка и женска версия един на друг. Те бяха Итън и Оливия МакНаър, изглежда. Мъжът на белия ми стол бе огромен, нито мускулест, нито дебел, просто голям. Имаше най-дългата брада, която някога съм виждала. Рядка коса покриваше по-голямата част от лицето и врата му. Той се представи като Бон и в момента, в който обърна очите си към мен, знаех, че е нещо, което би ме изяло ако можеше. Не вълк, не котка, но нещо със зъби.

Гласът му бе ръмжащ бас, така нисък че бе почти болезнено да го слушам.

-Мис Блейк.

Кимнах.

-Мистър Бон.

Той поклати глава, черната брада се размърда напред-назад по бялата му риза.

-Само Бон, без мистър.

-Бон. - казах аз.

Натаниел, Зейн и Чери донесоха от кухнята столове, така че и последните четирима души да могат да седнат. Две жени и двама мъже останаха. Единият мъж бе слаб със златисто-червена коса и странно присвити зелени очи. Той седеше на пода срещу дивана, все едно можеше да се скрие.

-Това е Гилбърт. - каза Донован.

-Гил. - каза той, гласът му бе почти твърде тих, че да се чуе.

Жената бе висока, почти шест фута, изправени рамене, изглеждаше силна. Косата й бе кафява, със сиви кичури, прибрана назад от лицето й в отпусната опашка. На лицето си почти нямаше грим. Тя ми подаде ръка и ми даде едно от най-добрите ръкостискания, който съм получавала от друга жена. Кафявите й очи бяха изпълнени с тревога, докато казваше:

-Аз съм Джанет Талбот. Радвам се че ни приехме с толкова кратко известие.

-Не съм дошла тук, за да си приказваме.

Това дойде от жената, която седеше в далечния край на стаята, близо до най-големия прозорец. Гледаше навън през спуснатите пердета, ръце хванали лактите й, изнервена линия се прокара по гръбнака й, докато се обърна към стаята. Можеш да видя от къде Етън и Оливия са взели тъмната си кожа и екзотичен вид. Нилиша МакНаър бе моя размер, но изглеждаше по-деликатна, така че изглеждаше по-малка. Някой мъж може да си помисли, че е като птичка, котенце, докато не срещне очите й. Веднъж да погледнеш тези тъмни, тъмни очи и ще знаеш по-добре. Очите разкриваха лъжата на опаковката. Тя бе дяволско колело и бе свикнала да получава каквото пожелае.

Мъж седеше до нея, но не достатъчно близо. Той бе толкова висок, рус и блед, колкото тя бе малка, чернокоса и тъмна. Бе мускулест по начин, по който природата не го прави. Раменете му бяха широки, стегнат кръст, ръце достатъчно големи да обхванат ханша й и все пак той открито се боеше от нея. Ох, имаше защитата на бодигарда, но също го имаше и истинският страх.

Мърл се бе облегнал спокойно в близост до големия кафяв мъж. Не знаех къде е Калеб и не ме интересуваше.

-Аз съм Кадра и Кашуапа, който е мъртъв е мой съпруг - Нилиша МакНаър си пое изведнъж дъх, все едно е в шок, после си върна контрола като планина спускаща се надолу. - Бе мой съпруг.

-Татко не е мъртъв - каза Оливия. - Няма да ти позволя да го убиеш предавайки се Брат й, Итън, докосна ръката й все едно искаше да я подкрепи или да й каже да млъкне. Тя го игнорира.

Но вредата бе нанесена, караницата започна.

-Как смееш? Как смееш да казващ, че ще го приема за мъртъв? Аз просто приемам истината.

Оливия се изправи, отдръпвайки ръката на брат си.

-Ти просто не можеш да понесеш факта, че е бил с друга жена, когато се е случило. Кавгата се сведе до това. Изглежда Хенри МакНаър, водач на клана, си е тръгвал от къщата на своята любовница и също така кобра, когато някой го е отвлякъл. Не е открито тяло, но е имало много кръв. Имало е следи от борба, кола е била преобърната и голямо дърво изкоренено. Когато превръщач се бори, той се бори.

В действителност научих много от кавгата, но когато се стигнеше до това да накарам две жени крещящи една на друга на крачка от мен, понякога дори не на английски, ми дойде в повече.

Погледна през стаята към Донован. Той ги бе довел в къщата ми, все пак. Той сви рамене. Направо казано, той също не знаеше какво да прави.

Представих си да хвърлям вода над главите им, но реших, че може да стане просто като напусна стаята. Мотивирах и останалите към кухнята и всички се придвижиха. И последните от тях напуснаха стаята, когато викането намаля. Тогава гласа на Нилиша: -Къде отивате всички.

Джанет Талбот проговори за всички ни.

-На някое по-тихо място.

Не можех да видя лицето на жената, но почти можех да подуша във въздуха как се засрами. Не способност придобита с леопарда, просто добро предположение.

-Моля - каза Оливия, - моля, извинявам се. Моля да се върнете.

Всички започнаха да се връщат в стаята. Нилиша в действително седна на стол с русия бодигард зад нея.

-Всички много се тревожим за съпруга ми.

-Тревожим за него ли, мамо? - каза Оливия.

Жената кимна, усмихвайки се.

-Да, тревожим.

-Той не е мъртъв. - каза момичето.

Те се усмихнаха една на друга като отражение в огледало, толкова еднакви в този момент. Етан изглеждаше облекчен, но не се усмихна.

158