Окованият нарцис - Страница 162

162

-Това е различно.

-Защо?

-Защото вълците и плъховете имат уговорка и през теб леопардите и вълците са свързани.

Поклатих глава.

-Извърташ, Донован или нарочно пропускаш смисъла. Нека просто се съгласим да опитаме и да си помогнем взаимно, това е всичко. Нямам скрити мотиви. Просто се опитвам да намаля вредата до минимум.

-Истина е че не трябваше да спасяваш момичетата ми. Почти ти коства живота.

-И ти не трябваше да идваш в лупанара с мен. Но то направи. Така работят нещата, сътрудничене.

Помисли за момент, после кимна.

-Съгласен. Ще се опитам да убедя и другите. Правата си, ти си права. Ако просто говорихме един с други, можехме да предотвратим много лоши неща да се случат. -Страхотно - казах и отпуснах дъха, който не бях осъзнала, че съм задържала. Исках това. Исках да говорят помежду си, да си помагат взаимно.

Някой прочисти гласа си, нежно. Накара ни да погледнем към Гил. Все още се бе скрил зад дивана, където бе през цялото време.

-Имаш ли нещо да казваш? - попита Донован.

-Колко далеч достига новия дух на сътрудничене? - попита той.

Зелените му очи бяха почти кръгли от тревога. Бе сграбчил коленете си толкова силно, че ръцете му се бяха оцветили. Бе уплашен; можех да го подуша върху него, това и надигащата се в гърлото миризма, която не можех да разпозная.

-Какво искаш да кажеш? - попита Донован.

-В действителност говоря на Анита. - каза Гил.

Погледна към Мика, после обратно към прегърбения мъж на пода.

-Какво искаш да знаеш? - попитах.

-Аз съм единствената лисица в града. Нямам алфа или някакво семейство.

Той спря там и нервно облиза устни.

-И? - попитах.

-Колко помощ си готова да дадеш?

-Колко ти е нужна?

-Може ли да остана при теб докато това нещо или каквото и да е, бъде хванато?

Усетих очите ми да се разширяват. Отворих уста, затворих я, размених поглед с Мика. Той сви рамене.

-Това е твое решение. Твоя къща.

Точка. Погледнах към Гил.

-Въобще не те познавам. Ако си от лошите и направиш нещо лошо на хората ми, ще те убия, но ако наистина искаш място да се скриеш за няколко дни, може да останеш.

Той изглеждаше по-малък, по-прегърбен.

-Не бих наранил никой. Просто искам отново да се почувствам в безопасност, това е. Погледнах към Донован.

-Знаеш ли нещо за него?

-Плаши се и от собствената си сянка. Не бих му се доверил да помогне при нужда. Мисля, че първо ще спаси себе си.

Гил не спори с преценката на Донован за нето, просто кимна, треперейки.

-Ако само помагаме на силните, тогава не помагаме на себе си. - казах.

-Ти ще го приемеш, знаейки, че не може да ти помогне в битка и най-вероятно ще избяга спасявайки собствената си кожа? - попита Донован.

Погледнах в тази разширени, изпълнени с ужас очи и видях нещо зад тях, умоляване. Те казваха: „Моля, моля те помогни ми. ”

-Можеш да останеш и ние ще те пазим, но ако имаме спешна нужда очаквам да се постараеш. Не трябва да се биеш, но и да не си пречка.

-Какво значи това? - попита той.

-Означава, че ако се извадят оръжия си скрий под него, долу до земята. Не прави от себе си мишена. Ако хората ми бъдат наранени и ти имаш възможност да ги изведеш в безопасност, но вместо това ги оставиш да умрат, ти си следващ.

-Не съм смел, Анита, дори малко не съм смел.

-Не бъди смел, Гил, просто прави каквото ти казвам, направи най-доброто, което можеш, но разбери правилата. Дръж се далеч от линията на стрелба, защото няма да имаме време да се тревожим за теб, когато боя започне. Помогни ако можеш, стой далеч то пътя ни ако не можеш. Просто е.

Той кимна, търкайки бузите си между коленете си, отново и отново.

-Просто е - прошепна той. - Иска ми се живота ми да е прост.

-Животът не е прост, Гил, но борбата е.

Клекнах пред него и мразех слабостта, която извираше от нето. Милостиви Господи, последното нещо, от което се нуждаех е още един емоционален инвалид да ме следва наоколо. Но не можех да го изритам. Анита кървящото сърце, кой би си го помислил? Вгледах се в него, докато изплашените му очи срещнаха моите.

-Борбата е лесна, Гил. Пазиш себе си, твоите хора и убиваш лошите. Прави каквото е нужно да пазиш себе си и хората ти живи.

-Как знаеш кой са лошите? - попита той, гласът му бе почти като шепот.

-Всеки в тази стая, който не сме ние. - казах.

-И ти ще ги убиеш, просто ей така?

Кимнах.

-Точно така. - казах.

-Не мисля, че мога да убия някой.

-Тогава се крий.

Отново направи това с търкането на бузите, все едно маркираше собствените си колене. -Мога да се крия, знам как да го правя.

Докоснах лицето му много нежно. Стресна се, после се успокои малко. Всички животни обичат да бъдат докосвани.

-Не съм много добра в криенето, може би ще ме научиш.

-Защо ти трябва да се научиш да се криеш? - попита той.

-Защото винаги има някой или нещо, по-голямо и по-лошо от теб.

-Мога да те науча да се криеш, но не знам дали мога да се науча да убивам.

Къде ли бях чувала това преди? Ох, знам - Ричард. Но дори той се бе научил, накрая. -Ще се изненадаш да разбереш какво мога да научиш, Гил, ако ти се налага.

Той отново се прегърна.

-Не мисля, че искам да се науча да убивам хора.

-Сега това - казах, - е друг проблем, който да решим заедно.

-Не искам - каза той.

Погледнах надолу към него.

-Тогава недей, но не оставяй гнусливостта ти да убие някой от хората ми.

-По-вероятно да убие мен.

-Истина, но това е твой избор - да бъдеш убит ако искаш, но не носи вреда на мен или моето, заради някакъв висок морал.

-Наистина ли би ме убила за това?

162