Окованият нарцис - Страница 169

169

Мика отдръпна ноктите си от гърба на Жан-Клод. Жан-Клод се придвижи достатъчно да освободи себе си от ръцете му. Видях Мика да се стяга секунда преди ръцете му да се придвижат с невероятна скорост, толкова бързо, толкова бързо. Гърлото на Жан-Клод дори не бе започнало да кърви, когато ръцете на Мика се бяха върнали от двете му страни. После кръвта се изля като фонтан от гърлото на Жан-Клод.

-Излекувай това. - каза Мика.

Бях оставена да седя там, гледайки и двамата да кървят до смърт. Мамка му.

51

Жан-Клод наполовина падна, наполовина се отдръпна от Мика. Кръв се плисна като червен дъжд докато той падна на четири, кашляйки, все едно се опитва да си почисти гърлото. Това накара кръвта да тече по-бързо.

Изкрещях, първо безгласно, после се опитах с нещо по-добре. Изкрещях.

-Ашър!

Мика вече бе обвит в черна козина, кости се пречупваха навън и навътре, мускули се придвижваха под розовеникавата плът. Той се превърна и се излекува, но Жан-Клод не можеше да се превърне.

Сграбчих ръката на Жан-Клод и в момента, в който го докоснах белезите помежду ни се запалиха. Давех се в собствената си кръв, удавях се. Силни ръце бяха впити в ръцете му, ръце като студен камък. Примигнах и открих лицето на Жан-Клод да блести като издълбан алабастар с бяла светлина отвътре. Кожата му блестеше зад изкашлялата кръв по долната част на лицето му, като рубини разпръснати по диаманти. Очите му бяха езера изпълнени с сапфирен пламък, ако огънят можеше да бъде студен, арктически студен. Вятър се разпръсна по тялото му от телата ни и бе студа на гроб, който затанцува между нас, обвивайки косата косите и лицата ни. Ние потърсихме тази студена сила навън, навън, да открие Ричард и както преди отговора дойде през кожата ни. Джейсън коленичи помежду ни. Нямах време да отбележа, че е излекуван. Той ни докосна и белега, който бе Ричард пламна през тялото му, топъл танц срещу нашата топлина. И знаех, че Мика коленичи зад мен, космат и с нокти. Почувствах го зад мен както почувствах и Джейсън, все едно бе свързан с нас.

Мика падна назад, крещейки.

-Неее!

Връзката бе прекъснаха и за секунда се разлюлях, все едно част от подкрепата ми я нямаше, после Натаниел бе там и светът отново бе солиден.

Той коленичи, свързан от плът, магия и кръв. Гледах плътта на гърлото на Жан-Клод да се възстановява, оформя, поправя, намества сама, докато плътта бе перфектна и бяла, съпроводена от изкашляната мокра кръв. Той се излекува толкова бързо, че кръвта нямаше време да изсъхне.

Подуших рози, не лек парфюм от сушени листа, но трик, разтапящ-в-устата, старомодни градински рози, все едно се удавях в облак от тяхната сладникавост. Бе като да си привлечен към мед, за който знаех, че е изпълнен с отрова.

Мед, медено кафяви очи. Спомних се бледия медно кафяв цвят на очите на Бела Морт. -Подушвате ли рози? - попитах.

Жан-Клод обърна удавящите си сини очи към мен.

-Рози? Подушвам нищо друго освен мириса на парфюма ти и кожа - подуши въздуха. -И кръв.

Натаниел и Джейсън бяха изгубени в чудото на силната вълна, но никой не подушваше рози, освен мен. Имаше време, когато подуших парфюма на определен вампир господар, но бе използвал магията си. Моя приятел и другар аниматор, Лари Къркланд, също бе помирисал парфюм, но никой друг около нас не бе способен да го подуши. Погледнах в очите на Жан-Клод, не със зрението си, но с магията си и открих нещо, нещо, което не бе той. Бе почти неуловимо. Каквото бе направила с мен по-рано бе като ковашки чук между очите; това бе стаено в мрака.

Открих конеца на силата ми омотана в него и в момента, в който магията ми, моята некромания го удари, силата се размота, отвори и бе като прозорец широко отворен. Видях я да седи в стаята си от огън и светлина на свещи, все едно електричеството не е изобретено. Тя бе облечена в бяла дантелена рокля, всичката тази черна коса падаща около нея и букет от розови рози до ръката й. Тя извърна тези големи бледи кафяви очи към мен и видях изненадата на лицето й, шокът. Видя ме да коленича с мъжете, както аз я видях да седи облечена до масата с розите й.

Откъснах я, изпъдих я от Жан-Клод, както я пропъдих от себе си по-рано. Бе по-лесно, защото не се бе опитала да го обладае, само го объркваше, беше онзи мрачен глас в ухото му, който го доведе малко по-близко до ръба.

Жан-Клод изведнъж замръзна, все едно се замая. Той повдигна очи към мен, който бяха така нормални както винаги, обичайното им среднощно синьо. Имаше страх по лицето му, не го криеше.

-Помислих, че видях Бела, седейки до огледалото й.

Кимнах.

-Така е.

Той ме погледна и мисля, че единствено ръцете ми върху него го задържаха да не падне на пода.

-Тя отслаби контрола ми над ardeur.

-И контролът над темперамента ти. - казах.

-Какво е станало? - попита Ашър.

Погледнах нагоре да открия, че всички са се върнали в стаята.

-Някоя от тази кръв ваша ли е, мадам? - попита Боби Лий.

Поклатих глава.

-Нямам и драскотина по себе си.

-Тогава предполагам, че няма да отстъпя от екипа на бодигардите, заради това че съм те оставил сама с превръщач и вампир, така че те да се бият за теб - той поклащаше глава. - Следващият път, когато ни помолиш да те оставим сама заради любовният ти живот, няма да те послушаме.

Поклатих глава, отново.

-Ще говорим за това по-късно.

-Не, мадам - каза той, - няма.

Оставих спора настрани. Винаги имаше време за спор по-късно. Защото, бе твърде близо до това да бъде прав. Ако бях застанала помежду им в погрешния момент, кой знае какъв ли инцидент можеше да стане?

169