Окованият нарцис - Страница 170

170

Жан-Клод проговори нежно, бързо, на Ашър. Говореха на френски и аз все още не разбирах достатъчно добре да разбера повече от дума тук и там. Чух Бела, ясно, няколко пъти.

На английски, Ашър каза:

-Помниш ли Марсел?

- Oui.. Той полудя една вечер и закла цялото си домакинство.

-Включително човешкия си слуга - каза Ашър, - което бе и каквото го уби.

Двата вампира се взираха един в друг.

-Никой не бе разбрал какво е причинило това. - каза Жан-Клод.

-Така случайно - каза Ашър, - само две нощи преди да се бие с Бела за мястото й в Съвета.

Жан-Клод пое предложената от Ашър ръка и го остави да му помогне да се изправи. Ашър трябваше да изправи Жан-Клод с ръка на лакътя му.

-Така случайно, че много са се опитвали да докажат, че тя го е отровила, или нещо подобно. - каза Ашър.

Жан-Клод кимна, поставил ръка на лицето си, все едно още бе замаян. Почувствах нищо, все едно некроманията ми ме предпазваше от каквото Бела бе направила с него. -Самият Съвет се опита да докаже вината й и се провали. - каза Жан-Клод.

-Те не наеха ли вещица да огледа от магическа гледна точка? - попитах.

Стоях сама, доста добре. Натаниел и Джейсън бяха на краката си, отново с болезнени ефекти, особено за Джейсън и тъпата му физиономия, която често носеше след удар на сила.

Вампирите ме погледнаха.

- Non - каза Ашър, - никой не помисли за това.

-Защо по дяволите не?

-Защото, ma petite, тя не би трябвало да е способна да направи това на Господар на града, дори от собствената й кръвна линия. Да е способна да направи това на Господар на града, който не е от нейната кръвна линия е немислимо.

-Невъзможно. - добави Ашър.

-Мисля, че е реална възможност - казах. - Хванах я в крачка.

-Коя е Бела? - Попита Мика с ръмжащ леопардов глас.

Обърнах се към него, бавно и нещо трябва да се е показало на лицето ми, защото Мърл се придвижи пред него и изведнъж двата плъха бяха на щрек, започвайки да се движат от двете ми страни. Не знаех какво щях да кажа, най-вероятно нещо наистина гневно, защото Мика ме би по това.

-Той разкъса югуларната ми вена, Анита. Позволено ми да се защитя, когато някой се опита да изяде гърлото ми.

-Помни, че съм човешкия му слуга. Той умира, вероятно и аз.

Той поглед иззад Мърл, задържайки се на крака, котешки крака.

-Така че трябваше просто да го оставя да ме убие?

-Не - казах, - не, но раната ти не бе застрашаваща живота. Вече го доказа. Няма и драскотина по теб сега.

-Излекувах се, да, но не всеки превръщач може да излекува това. Вампирска рана е много като сребро, може да убива и повечето от нас лекуват тези рани както се лекува човек-той стоеше много близко до мен, тези зелено-златисти очи блестяха с гняв. - Той имаше намерение да ме убие, Анита, не мисля, че не искаше.

-Той е прав, ma petite, ако не ме бе отдръпнала, щях да разкъсам гърлото му.

Обърнах се към Жан-Клод.

-Какво искаш да кажеш?

-Видях го да седи отгоре ти и се удавях в ревност. Имах намерение да го нараня, ma petite. Той се защитаваше.

-Той не трябваше да прави онзи последен удар. Борбата бе спряла.

Жан-Клод погледна през мен към Мика и имаше нещо на лицето ме - уважение, мисля. -Ако той бе направил каквото аз с него, тогава не бих имал друг избор, освен да изразя позицията си - изглежда да обмисляше няколко думи и се задоволи с, - силно.

-Силно? Той за малко да ти разкъса гърлото.

-И аз се опитах да направя същото с него.

Поклатих глава.

-Не, не, недей...

-Какво, ma petite, да не искаше да кажеш, че ако някой се опитваше да разкъса гърлото ти, целейки се към живота ти, нямаше да го застреляш?

Отворих устата си да споря, затворих тя, опитах отново и спрях. Погледнах го, после обратно към Мика, после отново към Жан-Клод.

-Добре, мамка му.

-Нимир-Радж си изказа мнението, ma petite. Той би позволим да бъде компромисен да определена точно - отвъд тази точно няма да има компромиси.

Мика кимна и движението изглеждаше странна на косматото му тяло.

-Да.

-Ти имаш същото правило, ma petite, както и аз. Тримата просто имаме различни представи къде да поставим границата. Но границата е там за всички ни.

-Как може и двамата да сте така благоразумни за това? Вие двамата почти не се избихте един другиго?

Те се погледнаха един другиму, покрай мен, отново и имаше нещо в този поглед. Бе нещо мъжко и тайнството, сякаш факта, че съм момиче означава, че няма да го разбера и те не можеха да ми го обяснят. Което ми го обясняваше.

-Ох, чудесно, чудесно, вие момчета почти се избихте един другиму и това ви прави приятели.

Жан-Клод направи елегантен поклон, лицето му бе покрито с кръвта на Мика.

-Нека да кажем, че имаме разбирателство.

Мика се съгласи.

-Господи, само мъж може да направи приятелство от нещо подобно.

-Вие с мюсю Едуард сте приятели. Вие двамата не започнахте ли опитвайки се за се избиете един другиму? - попита Жан-Клод.

-Това е различно. - казах.

-Как?

Опитах се да споря, но спрях, защото бих изглеждала глупаво.

-Добре, добре, какво от това, ще се целунете ли и всичко да е наред?

Те се погледнаха един другиму и отново имаше тежест в очите им, но различен тип тежест.

-Мамка му. - казах.

-Мисля да започнем с извинение - каза Жан-Клод. - Наистина съжалявам за липсата си на контрол.

-Аз също - каза Мика, после добави, - и съжалявам, че трябваше да опитам и да те убия.

Бе интересно фризиране, не съжалявам че почти те убих, а съжалявам че се опитах да те убия. Виждах как безмилостта на Мика се очертава. Не бе по-голяма от моята собствена, но все пак ме притесни. Не бях сигурна защо, но го направи.

170