Окованият нарцис - Страница 179

179

Гласът на Жан-Клод ме върна към ковчега:

- Пий, Гретхен, пий от кръвта ми. Аз ти давах сили някога, нека бъде така отново. Джейсън седеше свлякъл се до ковчега, придържащ кървящата си китка с блажено изражение на лице. Изсъхналото нещо седеше с ръцете на Жан-Клод около раменете си. Изглеждаше... по-добре, но все още не живо, дори не наистина истинско. Той предложи бледата кожа на китката си към устата без устни, все още червена от кръвта на Джейсън, и то я захапа. Чух Жан-Клод да поема въздух, но това бе единственият знак, че може да го боли.

- Кръв от кръвта, плът от плътта.

Жан-Клод изговори думите и с всяка дума, с всяко всмукване на кръв, почувствах силата да расте, чух я да къркори в стомаха ми, задъхвайки ме. Тялото на Гретхен започна да се разтяга и изпълва. Парчетата коса изтъняха и започнаха да се оформят около нея. Сухото нещо в очите й се изпълваше и започна да има проблясък на синьо в тях. Когато Жан-Клод помръдна китката си от устата й, там имаше изпълнени устни. Имаше коса, гъста руса коса. Тя бе слаба, костите й се показваха под бледността на кожата й. Очите й бяха пълни с огън, нищо човешко. Ръцете й бяха още болезнено тънки, тялото й крехко, но тя изглеждаше почти като вампира, който се опита да ме убие преди няколко години.

Взе я в ръцете си; тялото й не изпълваше дрехите, който носеше.

- Дух от духа. - каза той и се наведе към нея.

Целунаха се и почувствах силата да минава през тях. Знаех, че тази целувка може да изпие живота й, но не го направи. Когато се надигна от нея, лицето й бе пълно и закръглено, подобно на човек. Бе като Чаровният принц събуждащ Спящата красавица, като изключим, че очите на тази красавица ме погледнаха и омразата в тях бе изгаряща.

Въздъхнах. Някой хора никога не се учат. Срещнах омразният й поглед и казах:

- Гретхен, обещавам ти две неща: никога няма да се върнеш в кутията и ако се опиташ да нараниш мен или някой мой, ще те убия. И това ще бъде твърде жалко, защото аз накарах Жан-Клод да те освободи.

Тя просто ме гледаше като тигър зад решетките посетителите си, губещи времето си. Жан-Клод я прегърна към себе си.

- Ако се опиташ и нараниш човешкия ми слуга отново, ще те видя унищожена, Гретел. Гретел е било първоначалното й име, поне така са ми казвали.

- Чух те, Жан-Клод.

Гласът й бе груб, като че ли времето в ковчега го е увредил.

- Ела, Джейсън, трябва да я затоплим.

Джейсън стана на краката си като послушно кутре, още кървящ, още щастлив. Жан-Клод спря на вратата и погледна, не съм мен, а към Ашър.

- Трябва да я заведа в банята или всичката работа ще отиде напразно. Ако вече Деймиън е загубен.

Ашър повдигна ръката, която бе криел зад тялото си. Той имаше оръжие, 10мл Браулинг, големия батко на моето оръжие.

- Ще направя каквото е нужно.

- Няма да убиваме Деймиън. - казах.

Жан-Клод ме погледна, после Мика, Натаниел, Гил и останалите леопарди, дори бодигардовете. Погледът му сякаш обхвана всички, после погледна обратно към мен.

- Питам отново, ma petite, кого ще пожертваш за възвишените си идеали?

- Не мислиш, че може да бъде спасен, нали?

- Знам, че веднъж вампир да полудее дори господарят, който го е съзнал не може винаги да върне разсъдъка му.

- Има ли нещо, което да ми помогне да му върна разсъдака?

- Остави го да пие, опитай се да видиш да не убие този, от когото пие и се надявай, когато опита кръвта ти, да дойде на себе си. Ако твоята кръв не го спаси, тогава Ашър ще се опита да го награни. Ако се провали..

Той направи онова свиване на рамене, което значи всичко и нищо, дори държейки Гретхен бе изящен.

- Не искам да умре заради мен.

- Ако той умре, ma petite, ще бъде защото се е опитал да убие някой в тази стая.

С това той излезе от стаята, Джейсън го последва.

Мисля, може би, използвах цялото търпение на Жан-Клод върху себе си или може би каквото бе направил на Гретхен го бе притеснило твърде много. Каквато и да бе причината той ме остави в стаята с всички гледащи към мен очаквайки да видят какво ще правя. И аз нямах представа. Кой бях готова да жертвам да сложа в ковчега? Кой бях готова да рискувам.

56

Отговорът, разбира се, бе никой, но накрая решихме кой да бъде първата жертва. Щях да бъда много безполезна при обсъждането, защото щях да поставя себе си първа на линия. Никога не карай друг да прави нещо, което не би сторил сам на себе си. Но Ашър посочи, че не мога да бъда първо ядене ако има някакъв шанс да съм господар на Деймиън. Така че те решиха между себе си и Зейн остана прав до ковчега.

Всички освен мен имаха извадено оръжие с куршум в цевта. Имах нужда от ръцете си, за да предпазя от отхапване някоя част от тялото си. Като се замисля, не се справих много с описанието на тази задача също. Но не бе това да гледам бледия гръб на Зейн, докато освобождаваше ковчега, което ме притесняваше, а бе да гледам лицето на Чери, докато тя го гледаше да го прави. Толкова много страх за нечия сигурност, важността на едно друго същество означава, че за нея също бе любов. Те се обичаха и той щеше да заплаче, заплаче за помощ и освободи мършоядните птици да ядат и ядат, и ядат. Капакът на ковчега бе наполовина отворен, когато Зейн се дръпна напред и бледи ръце се появиха около него, държейки го. Кръвта опръска белия сатен на ковчега, пръскайки над раменете на Зейн и единственото, което виждахме от Деймиън бяха бледи ръце около гърба на Зейн. Нямаше място за изстрел.

Някой изкрещя. Мисля, че бе Чери. Бях извадила оръжието си, но нямаше как да стрелям без първо да убие Зейн. Мика и Мърл бяха при ковчега, опитвайки се да освободят Зейн. Зейн падна назад, гърлото му имаше голяма рана и нещо, което бе само кървави зъби и дива червена коса сграбчи Мърл и обви около него, разкъсвайки врата на големия мъж. Плъхолаците и Ашър останаха назад, очаквайки чист изстрел, но нямаше да има един, не и преди някой да умре.

179