Окованият нарцис - Страница 189

189

Бахтус продължи да държи очите си затворени, лицето му бе спокойно, все едно се държи страна, боейки се да загуби контрол.Не знаех какво да каза в лицето на болката му. Как стана така че от опитвайки се да го убия сега го съжалявах? Може би е нещо момичешко или може би съм била свръх социална като дете. Каквато и да бе причината, открих се да искам да му помогна, но не искайки да рискувам никой от моите хора. Крис бе мъртъв на пода на Окования Нарцис. Не познавах Крис отдавна; загубата му не бе голяма за мен, просто не бе. Но ако влезех там със сила, рискувах хората за който ще тъжа.

Все пак...

-Можеш ли да нарисуваш план на клуба, отбележи къде всички биват държани?

Той отвори очите си, бе изненадан, сълзите, който бе задържал досега паднаха по бузите му, забравени.

-Ще ни помогнеш?

Свих рамене, бе ми неудобно от облекчението в очите му.

-Още не съм сигурна, но не боли да открием пред какво сме изправени.

Бахтус отново взе ръката ми, притискайки я до бузата си. Първоначално си помислих, че ще е някакъв поздрав на хиените, но той леко целуна ръката ми и я пусна.

-Благодаря ти.

-Не ми благодари, Бахтус, все още не ми благодари.

Не казах гласно, че ако клубът е твърде труден за превземане и ще коства много животи, няма да го направя. Задържах го за себе си, защото той можеше да лъже, правейки го по-лесно. Човекът, който той обича бива измъчван. Хората ще направят много неща за човека, който обичат, дори глупави неща.

62

Боби Лий настоя да се обадим на Рафаел при първа възможност. Натаниел и Калеб ми помогнаха да настаня Бахтус в кухнята. Още вървеше все едно нещо го боли. Гил веднага седна на края на дивана, прегърнал се. Той се бе отдръпнал откакто му казах да престане да крещи. Обикновено бих попитала какво не е наред, но се въздържах, нямах време да му бъда детегледачка сега.

Кухнята бе мрачна и депресираща с всички прозорци и плъзгащата врата закрити от дъски. Трябваше да запалим всичките лампи. Слънчевата ми кухня бе превърната в пещера.

Час по-късно имахме приемлива карта на вътрешността на клуба. Бахтус познаваше графика на охраната от хиени, но не и за хората на Химера. Направи най-доброто, на което е способен, но каза:

-Химера променя рутината си, понякога всеки ден, поне на всеки три дни. Един ден той променяше заповедите на около час. Бе странно, по-странно дори от нормалното за Химера.

-Колко нестабилен е той? - попита Боби Лий.

Бахтус в действителност се замисли за това секунда-две Мислех, че е риторичен въпрос; може би грешах.

-Понякога той изглежда наред. Понякога е твърде луд и ме плаши. Мисля, че плаши собствените си хора - Бахтус замълча, после каза. - Чух ги да говорят разни неща, че той буквално става по-луд и те също се боят от него.

Звънецът на вратата извъня. Накара ме да подскоча. Натаниел скочи от кухненския плод, където бе седял.

-Аз ще отворя.

-Провери и виж кой е първо. - казах.

Той погледна назад през рамо, погледът му явно показваше, че съм му казала нещо, което вече знае. След месеци споделяне на една стая и водейки го със себе си, той знаеше да провери преди да отвори вратата.

-Преди просто отваряше вратата. - казах.

-Сега знам по-добре. - каза и изчезна в дневната.

Върна се почти веднага.

-Върколакът, който срещнахме в Окования нарцис, онзи наречен Зак.

Натаниел изглеждаше леко блед.

Боби Лий и аз имахме оръжие в ръцете си. Не помня да съм вадила своето. Гледах към закованите прозорци. Дървото бе малко по-защитно от стъклото, но не можехме да виждаме през дървото. Лошите можеха по-добре да се промъкнат.

-Сам ли е? - попитах.

-Той бе единственият на верандата - каза Натаниел, - но това не значи, че е сам - очите му бяха разширени, когато каза, - Не подушвам змии или лъвове.

Можех да видя пулсът му да подскача под кожата му.

-Всичко ще е наред, Натаниел. - казах.

Той кимна, но погледът в очите му ми каза, че не е убеден. Гил се присъедини към нас в кухнята.

-Какво става?

-Лошите. - казах.

-Още от тях? - каза той, празен глас.

-Може би щеше да ти е по-добре сам, Гил. - казах.

Той кимна.

-Започвам да виждам това.

Очите му бяха толкова разширени, че изглеждаше болезнено.

Бях донесла мини узито от колата и го бях презаредила от кутията за оръжия горе. Взех го от кухненския плод и се поколебах между него и браулинга. Звънецът на вратата извъня отново. Този път не подскочих. Прегърнах узито през рамо за дръжката и нагласих браулинга по-удобно в ръката си. Узито бе оръжие за спешни случай. Фактът, че дори помислих да отговоря вратата си с него бе сигурно лош знак. Ако имах нужда повече от 9мм да отговоря собствената си входна врата, по-добре да напусна града. Хвърлих поглед през дневната, но нямаше нищо да се види, освен затворената входна врата. Мислех да погледна навън през страничния прозорец да видя какво чакаше на верандата. Приближих вратата с браулинга хванат с две ръце, оставайки от едната страна на вратата. Бях готова в случай че започнат да стрелят през вратата. Разбира се, те също стреляха през прозорците, но завесите бяха дръпнати и това бе най-добрата, на което бях способна, по отношение на безопасността.

Коленичих при прозореца, защото повечето хора стрелят към гърдите и главата, и на колене все още съм по-ниска. Отдръпнах завесата на една страна и нещо се удари в стъклото. Подскочих назад, вдигайки оръжието си, но нищо друго не се случи. Имах образ в главата си какво бе и не бе оръжие. Мисля, че бе снимка. Отпуснах завесата обратно и се открих да се взирам в снимка на мъж окован за стена. Той бе гол, покрит с кървави петна, кръвта покриваше по-голямата част от тялото му, така че бе трудна да разбереш веднага кой е- Тогава очите му постепенно направиха смисъл от видяното и осъзнах, че е Мика. Седнах назад стресната на пода, почти сякаш ще падна. Ръката ми стискаше завесата, държейки я отворена. Оръжието не бе там, където трябваше, но висеше във въздуха, полу-забравена. Разрез през тази широка уста, деликатното му лице покрито с кръв и подута плът. Дългата коса бе прилепнала от една страна, все едно бе толкова лепкава от кръв, че повече не се движеше свободно. Очите му бяха затворени и се почудих за секунда, която продължи вечност, дали не е мъртъв. Но имаше нещо в начина, по който бе прегърнал веригите, което казваше, че е жив. Дори на снимка имаше застой в смъртта, която животът не можеше да имитира. Или може би бях виждала достатъчно тела да знам.

189