Окованият нарцис - Страница 28

Защо Ричард и Жан Клод не са с мен? Защото леопардите са мой. Ако доведа друг доминиращ с мен, това ще изглежда като слабост. Планирах интервю с други алфи да поемат леопардите, но докато не намеря някой, аз бях всичко което те имат. Ако хората започнат да си мислят че съм слаба, леопардите ще бъдат белязани като вид месо. Тези който се опитват да ми отнемат леопардите, няма да са само чужденци, ще бъдат и превръщачите от града. Забавно е колко много превращачи могат да бъдат задници, освен ако не си достатъчно силен че да ги спреш.

Аз трябваше да спася леопардите, не Ричард, не Жан Клод. Но трябва да остана жива докато правя това, тъка че се нуждаех от гръб. Аз съм крайно упорита, не глупава. Въпреки че познавам няколко хора който няма да се съгласят с това.

Всяка бяла врата имаше сребърен номер отпред. Отново като в дискретен хотел. Ние търсихме стая номер девет. Нямаше абсолютно никакъв звук зад вратите. Единствения шум беше от далечният удар на музиката на долният етаж и слабият шепот на кожа и винил, от движението на телата ни. Никога не съм бил толкова неясни колко силен може да бъде малкият шум. Може би това бе от зловещата тишина на коридора или може би аз спечелих нещо ново от свързването на белезите. По добър слух не е лошо нещо, нали. Толкова много от „подаръците,, от вампирските белези имат тенденцията да са нож с две остриета.

Отърсих се от мрачните мисли и вървях с четиримата си бодигарди по килима в коридора. Доверявах им се да дадат живота си за мен. Това правеха бодигардите. Джамил бе поел два куршума за мен миналото лято. Не бяха сребърни куршума, тъка че той се излекува, но той не знаеше това когато се служи между дулото на пистолета и мен. Силви ми е длъжница и жена с нейните размери не би стигнала до второ място в йерархията на глутницата, без да е един добър върколак. Не се доверявах наистина че вампирите ще дадат живота си за мен. Това бе опит от дългият ми полу-безсмъртен живот тъка че разчитах на вълците и знаех че мога да работя около вампири. Няма значение че Жан Клод им се доверява. Имаше значение че аз не го правех. Тъка че бих предпочела само вълците да дойде, но това ще бъде сякаш казвам че не мога да се справя без глутницата на Ричард. Не е истина. Или не напълно е истина. Щяхме да видим колко дълбоко са лайната щом отворим вратата.

Стая номер девет беше почти на края на дългият коридор. Сградата е била склад и горният етаж беше просто стаи разделени по дължината на дългият коридор. Джамил застана от едната страна на вратата. Фост стоеше пред нея. не беше умен.

Застанах от дясната страна на вратата и казах:

-Фост, хиените трябва да вземат пистолетите от тези момчета.

Вампира повдигна вежди.

-Те може да не са открили всички оръжия - казах.

Той все още ме гледаше.

Въздъхнах. Над сто години „живот:”. Достатъчно сила че да стане вампир повелител и той все още беше аматьор.

-Лошо е да стоиш в центъра на вратата когато пушка стреля от другата страна.

Той примигна и малко от хумора се оттегли, показвайки арогантността която повечето вампири придобиваха.

-Аз мисля че Нарцис е намерил оръжията.

Облегнах рамо срещу стената и му се усмихнах.

-Знаеш ли какво е ченге-убиец?

Той повдигна вежди.

-Някой който убива полицай.

-Не, това е тип амуниции предназначени да преминат през бронежилетка. Ченгетата не са защитени срещу него. Може да носят такива куршуми, Фост. И те ще вземат сърцето ти, по голямата част от гръбначният ти стълб или цялата ти глава, в зависимост от това къде е стрелеца.

-Махни се от проклетата врата - каза Менг Дю.

Той се обърна и я погледна, не беше приятелски поглед,

-Ти не си ми господар.

-Нито ти мой - каза тя.

-Деца - казах. И двамата ме погледаха. Страхотно. - Фост, ако няма да си полезен върни се на долният етаж.

-Какво съм направил?

Погледнах Менг Дю, свих рамене и казах.

-Махни се от шибаната врата.

Можех да видя раменете му да се стягат, но той грациозно кимна с бургундско червената си коса.

-Като желае дамата на Жан Клод, тъка ще бъде. - Той пристъпи от едната страна най-близо до мен. Силвия се приближи до мен, но точно между нас, но бе близо. Това ме накара да се почувствам по-добре. Господарството около вампирите винаги е несигурно. Не знаеш когато те ще опитат да се правят отново на шефове. Наистина, наистина исках да си върна пистолета.

-Сега какво? - попита Джамил. Гледаше вампира сякаш не беше щастлив от неговата компания повече от мен. Винаги е добре когато бодигардите са параноични. Това е с работата.

-Предлагам да почукаме. - Задържах тялото си от едната страна, само протягайки едната ръка за да свърши работа почуках три пъти силно. Ако стреляха през вратата, вероятно щяха да ме пропуснат. Но никой не стреля през вратата. Всъщност ми се е случвало. Ние чакахме няколко минути, но търпението никога не е било от най-добрите ми качества. Започнах да тръгвам да чукам отново, но Джамил ме спря и каза:

-Може ли аз?

Кимнах.

Той почука достатъчно силно че да разтресе вратата. Беше солидна врата. Ако вратата не се отвореше този път, те умишлено ни игнорираха.

Вратата се отвори, показвайки се мъж с кафява коса мускулест колкото Ажа, но по-висок. Нарцис да не ги наемаше от фитнес залите? Той се намръщи.

-Да?

-Аз съм Нимир Ра на леопардите. Мисля че чакате мен.

-Време беше - каза той. Отвори вратата широко, бутна я към стената, подпря я с гръб и кръстоса ръце пред гърдите си. Ръцете му явно не бяха толкова мускулести че да не може да скръсти ръцете си по този начин. Но той демонстрираше че няма нищо скрито зад вратата. Хубаво е да се знае.