Окованият нарцис - Страница 31

Нямах време да гледам повече, защото Корнус идваше към мен, кръв капеше от вратът му и рамото, ризата му ебе на парчета. Силвия беше зад него, бореше се с Марко, опитваше се да мине покрай него за да проследи Корнус. Прекрасните й длани вече имаха нокти, въпреки че останалото от нея все още бе в човешката й форма. Наистина могъщ превръщач може да се променя отчасти.

Джамил беше в далечният ъгъл, бореше се с двама мъже-змии. Грегори се превръщаше, безпомощен докато не завърши. Нямах време да огледам останалата половина от стаята. Корнус беше почти нас мен и аз нямах време. Направих единственото нещо за което се сетих. Хванах ножа от края и го хвърлих към него. Не изчаках да видя дали съм го уцелила. Вече се движех към най-близката стена и колекцията от ножове. Ръката ми беше на дръжката на един от ножовете когато Корнус проряза гърба ми. паднах на колене и изкрещях, но дясната ми ръка остана на ножа и аз го изтръгнах от скобите който го държаха на стената докато падах. Обърнах се, бутайки лявата си страна кум него, той разряза лявото ми рамо, но не болеше както на гърба ми. или раната беше дълбока или губех усещането в ръката си. използвах секундата която имах, тази която той използва за да ме пореже, обърнах ножа в дясната си ръка и ударих решително назад, без да се обръщам за да видя къде е той. Беше сякаш мога да го почувствам зад мен, сякаш просто знаех къде е той. Усетих острието да захапа плътта. Избутвах на горе, изправяйки се със силата на удара, натисках острието назад, навътре, през него, толкова силно колкото можех. Никога не бяха правила нещо такова преди, но чувствах движението като старо в паметта си. и знаех че не беше моята памет. Не беше тялото ми което си спомняше да обърне меча както аз обърнах тялото си за да причиня допълнителни щети, разхвърляйки вътрешните органи докато изваждах острието. Вдигнах ножа с една ръка. Това знаех как да го направя. Бях обезглавявала тела много години. Острието беше надолу за удара когато той изкрещя:

-Достатъчно! - Не спрях, дори не се поколебах.

Беше Джамил който се хвърли към мен, над човека с наведена глава. Той ме притисна към стената, едната ръка на китката ми докато аз се борех.

-Анита, Анита!

Погледнах към него и беше сякаш просто разбрах кой беше той или какво правеше. Знаех, но само на теория, че тялото му беше отдръпнато оъ мъжа-змия. Тялото ми се отпусна в захвата на Джамил, но той не ме пусна.

-Говори ми Анита.

-Добре съм.

-Той се предаде. Ние спечелихме. Може да отведе леопардите си. - Ръката му се махна от моята която все още стискаше ножа. - Успокой се, ти спечели.

Опитах се да задържа ножа, но Джамил не беше щастлив докато не го оставих да го вземе. Тогава той се дръпна бавно от мен, а аз останах да гледам надолу към Корнус който все още коленичеше на пода, държеше ноктите си върху кръвта която течеше от едната му страна. Той погледна кум мен и се изкашля, малко кръв докосна устните му. Той ги облиза.

-Проряза белият дроб.

-Това не е сребърно, ще се излекуваш.

Той се засмя, но от това изглежда го болеше.

-Ние ще се излекуваме - каза той.

-По добре се надявай Грегорий да се излекува - казах.

Черните му очи се присвиха към мен и имаше нещо в погледа му което не ми хареса. -Какво е това Корнус, което поставя толкова безпокойство в очите ти? - Застанах на колене пред него. Лявата ми ръка висеше почти безполезна от едната ми страна, но не беше вече вцепенена. Дълбока горяща болка се разпростираше в разната на гърба ми и тази на ръката. Целенасочено не ги погледнах. Усещах кръвта която се стичаше надолу по кожата ми в гъделичкащи линии. Задържах погледа си върху очите на Корнус.

Той срещна очите ми за минута докато Джамил застана над нас, тогава погледа на Корнус премина леко надясно. Проследих погледа му и видях Натаниел от другата страна на стаята за първи път ясно. Светът заплува в потоци от цветове и аз щях да падна на пода ако не се бях подпряла с дясната ръка. Беше от части от загубата на кръв и шока, но не всичко беше от раните. Можех да чуя Корнус да говори през световъртежа и гаденето.

Думите му излизах разкъсани.

-Не забравяй че хиените бяха тези който ни накараха да спрем. Те казаха че няма да се прави нищо друго докато ти не пристигнеш. Ние никога не сме толкова жестоки освен ако не искаме да убием.

Зрението ми се изчисти и всичко което можех да правя е да зяпам. Натаниел беше гол, висеше вързан с вериги както Грегорий. Но Натаниел беше с лице към стаята. Ножове пресичаха всеки мускул. Малки остриета бяха забити на кокалчетата и на двете му длани тъка че той да не може да използва пръстите си. тънки ножове бяха забити на мускулите точна над ключицата му. Там започваха големите ножове.

Остриетата на мечовете стърчаха точно под костите. Остриетата блестяха сребърни, покрити със суха кръв. за разлика от ножовете, мечовете бяха вкарани отзад тъка че да не се виждат дръжките.

Широк извит меч стърчеше от дясната страна на Натаниел, беше преминал през месото на тялото му. Имаше още, твърде малки за мечове, твърде големи за ножове който бяха забити по бедрата му.

Бях на крака, а дори не си спомням да бях се изправила. Вървях към него,лявата ми ръка висеше кръв капеше от пръстите ми. Това което не очаквах когато видях щетите да видя очите му. Тези лилави очи бяха широко отворени, вторачени в мен, пълни с неща който дори не искам да разбирам. Имаше кърпа на устата му, колана пресичаше дългата му кестенява коса. Той ме гледаше със широките си очи докато аз вървях към него.

Стоях пред Натаниел и се опитах да махна кърпата от устата му, но не можех с една ръка. Фост беше там, скъса колана, помогна ми да дръпна кърпата нежно. Докоснах устата на Натаниел, опитвах се да го спра да издаде някакъв звук. Погледнах по дължината на тялото му.изцяло в кръв! Всичко в суха кръв, скована и лепкава по кожата му. Не можех да не погледна остриетата и дори от сантиметри разстояние не изглеждаше сякаш е истина. Свалих ръката си от устата му към острието на меча който стърчеше от горната част на гърдите му. Докоснах засъхналата кръв, потрих я с пръстите си. Натаниел издаде малък стон. Не спрях, трябваше да бъда сигурна. Изчистих кръвта достатъчно че да видя, достатъчно че да почувствам кожата която се бе затворила около острието. Отне ми два часа за да влезна в тази стая. Тялото му се бе рагинерирало с остриетата в него.