Окованият нарцис - Страница 32

Паднах на колене сякаш бях ударена между очите. Опитах се да кажа нещо, но звук не излезе. Джамил беше там, коленичил до мен. Хванах една шепа от кожените ленти на гърдите му. Имаше свежа кръв върху него, рани на ръцете и гърдите му.

Най-накрая успях да кажа:

-Как, как да. . . поправим това?

Той погледна към Натаниел.

-Трябва да извадим остриетата.

Поклатих глава.

-Помогни ми да стана. - Загубата на кръв и чистият ужас се бяха вкопчили в мен. Чувствах се болна виеше ми се свят. Джамил ми помогна да се изправя пред Натаниел.

- Разбираш ли какво трябва да направим?

Натаниел ме погледна с тези лилави очи.

-Да - каза той тихо, почти нямаше звук.

Хванах ножа, обвих ръката си около дръжката. Долната ми устна трепереше и очите му се изпълниха с горещина. Погледнах в очите му, без да мигна, без да извърна поглед. Поех си дълбок дъх и го дръпнах. Очите му се затвориха,главата му се хвърляше напред назад, дъхът му идваше със съскане. Месото се е било държала за острието. Не беше като да дърпаш нож от парче месо. Плътта бе обгърнала острието, сякаш е сраснало около него.

Кървавият нож падна от ръката ми, издаде рязък звук при докосването с циментовият под. Натаниел изкрещя. Джамил беше зад него, а един от мечовете липсваше от горната част на гърдите на Натаниел. Друг меч бе дръпнат от тялото му докато гледах.

Натаниел изкрещя отново. Кръв потече от раната и аз се обърнах. Погледнах назад към Корнус който все още бе на пода, двама от хората му бяха около него. Нещо в изражението на лицето ми трябва да го е изплашило, защото очите му се разшириха и видях нещо като човешка сълза да пресича лицето му.

-Ние бяхме да извадим ножовете, но хиените ни заповядаха да не докосваме никой от тях докато ти не пристигнеш.

Погледнах през стаята към охраната която бе най-близо до Натаниел.този който не изглеждаше щастлив да бъде тук. Той потрепери под погледа ми.

-Следвах заповеди.

-Това извинение ли е или защита?

-Ние не ти дължим извинение - каза другият бодигард, този високият който ни бе посрещнал на вратата. Той бе арогантен, упорит, но можех да усетя страха в гласа му като бонбон на върха на езика си. Той се страхуваше от това което ще направя.

Грегорий дойде да застане близо до мен беше наполовина леопард, наполовина човек. Никога не го бях виждала тъка, по висок от колкото в човешката си форма, по-мускулест. Гениталиите му висяха големи и заздравели между краката му.

Един от мъжете змии беше на пода, влачеше краката си зад него, гръбначният стълб беше счупен, но щеше да се излекува. Друг писък дойде зад мен, от Натаниел. Друг мъж-змия беше свит срещу далечната стена до окованата брюнетка. Неговата ръка беше откъсната почти от торса. Роклята на Силвия беше на парчета и показваше гърдите й. На нея изглежда не и пукаше, ръцете й все още имаха нокти,бледите вълчи очи гледаха към мен.

-Вземи леопардите си - каза Корнус - И върви в мир.

Друг писък дойде в края на думите му.

-Мир - казах. Усетих странно изтръпване, сякаш част от мен си отиваше. Не можех да стоя в тази стая и да слушам писъците на Натаниел и да чувствам. Спокойствието се разля в мен както когато убивах, а това чувство беше много по-добро. Има по-лоши неща от празнотата.

-Кой са жените?

-Лебеди - Каза той. - не се отнася за теб, Нимир Ра.

Погледнах го и почувствах усмивката да се плъзга по устните ми. Знаех че усмивката не беше приятна.

-Какво ще се случи с тях когато ние си тръгнем?

-Те ще се излекуват - каза той. - Ние не искаме те да умират.

Усмивката ми нарасна, не можех да си помогна. Засмях се, но беше лош звук, дори и за мен.

-Ти очакваш от мен да ги оставя на милостта ти?

-Те са лебеди, не леопарди. защо трябва да ти пука?

Гласът на Натаниел дойде плътен и когато се обърнах видях сълзи да се плъзгат по лицето му.

-Не ги оставяй. Моля те, не ги оставяй тук.

Джамил дръпна друг нож. Само три бяха извадени. Натаниел не изкрещя този път, просто затвори очи и потрепери.

-Моля те, Анита, те никога нямаше да дойдат тук ако аз не ги бях помолил.

Погледнах към трите жени, оковани с вериги за стената, със запушени остри, заобиколени от десет чести, неизползвани остриета. Те ме гледаха със широки очи, дъхът им беше плитък и идваше бързо. Страхът им се плъзна в гърлото ми, като вино което можех да бия до дъното и да се охладя. Страх, като вино, което върви с храната.

И знаех, просто гледайки ги че те са храна. Те са лебеди, не хищници. Те не са като нас. Свързвах се с Ричард сега. Бях се смесила с момчетата тази вечер, с техните мисли и чувства. Но имаше нещо което беше мое. ярост. Не горещата ярост на вълците която те използват когато убиват. Това бе нещо студено и по-сигурно в себе си. беше гняв който няма нищо общо с кръвта е имаше със. . . смъртта. Исках ги всичките мъртви за това което бяха направили на Натаниел и Грегорий. Исках ги мъртви. По правило, не можех да ги имам първи, но направих това което бих могла. Щях да спася другите им три жертви. Ни бих могла да оставя трите жени тук, тъка. Не можех да направя това. беше просто.

-Не се тревожи, Натаниел, няма да ги оставим зад себе си.

-Ти нямаш права над тях - каза Корнус.

Грегорий му изръмжа. Докоснах покритата с козина ръка на Грегорий.

-Няма нищо. - Погледнах към Корнус заобиколен от змиите си. - Ако бях ти, нямаше да казвам какво имам право да направя. Ако бях теб щях да мъкна и да оставя всички да си отидат там от където са дошли.

-Не, те са наши докато техният лебедов цар не ги спаси.

-Хей, той не е тук, но аз съм, а аз ще ти кажа, Корнус на клана на черната вода, че ще взема лебедите с мен. Няма да ги оставя след себе си.