Окованият нарцис - Страница 42

Почувствах Жан Клод по дългата метафизическа връзка, която ни свързваше. Почувствах го да въздъхва, добре нахранен, наситен. Дръпнах устата си от разкъсаното гърло на Мика, притиснах бузата си срещу голото му рамо, краката и ръцете ми все още бяха обвити около него. Ръцете му все още ме държаха стегнато. Бях покрита в сменна течност, гърдите ми лепнеха с нея. Стичаше се надолу по тялото ми на тежки течни линии, по-стомаха ми, продължиха към бедрата ми.

Той коленичеше там, държеше тежестта и на двама ни, докато дъха ни се успокои и пулсът на телата да утихнат в мълчание. И това мълчание не е нищо друго, освен усещането за тялото му, суровият аромат на секс и в далечината, удовлетвореността на вампира.

10

Душовете бяха едни от онези, които можеш да намериш в здравно заведение(има предвид общи душове). Но аз бях единствената вътре. Почистих се, почистих се старателно, но чувствах как Лейди Макбет вика:”Вън, вън, ужасно място!”. Сякаш никога няма да съм наистина чиста отново. Седнах на плочките под горещата течаща вода, прегърнах коленете си. Не планирах да плача, но го направих. Бавните сълзи се усещаха хладки сравнени с водата, която течеше по тялото ми. Не бях сигурна защо плачех. Умът ми беше празен. Обикновено, когато се опитвах да се изправя, не можех, но точно сега, тук, нямаше нищо освен водата, топлината, гладките плочки и малкият глас в главата ми, който продължаваше да тича в кръг, като хамстер в клетка. Не можех да чуя какво казваше гласът, мисля че не исках. Всичко, което исках, бе да крещя.

Звук зад мен ме накара да се обърна. Беше Чери, все още гола. Никой от леопардите, дори нямаше да се облича, ако не ги накарах. Обърнах главата си настрани от нея. Не исках тя да види, че плача. Аз бях нейната Нимир Ра. Нейната скала. Скалите не плачат. Знаех, че тя стоеше над мен, можех да я усетя дори и преди ритъма на водата да се промени. Тя коленичи над мен, водата течеше около нея, оставяйки ме да треперя от внезапното докосване на студеният въздух. Задържах лицето си далеч от нея. Тя докосна напоената ми с вода коса. Когато не протестирах, тя ме прегърна, ръцете й се затваряха бавно около мен, сякаш очакваше да се оплача.

Останах схваната в ръцете й, с тялото й увито около мен. Тя просто ме държеше, главата й притисната върху моята, тялото й ме освобождаваше от водата, оставяйки ме на студено , дори и когато тялото й се простря като топлина срещу мократа ми кожа. Облягах се на нея с болезнени инчове, докато най-накрая я оставих да ме държи. Аз плачех, а Чери ме държеше.

Плача никога не прерасна или стана гласен. Остана на бавни сълзи докато Чери ме държеше и аз я оставих. Накрая, нямаше повече сълзи, само звукът от водата, топлината, усещането на тялото на Чери около моето. Имаше удобство в това докосване на кръвта, което надхвърляше секса. Дръпнах се и тя се отдръпна. Изправих се и спрях водата. Тишината беше внезапна и пълна. Усещах натискът на нощта навън. Дори и без прозорец, знаех, че има часове до изгрева, може би два или дори три. Щеше да се зазори след няколко къси часа. Трябваше да знам защо Жан Клод е в затвора. Всичко останало може да почака. Имахме врагове в града и аз трябваше да знам кои са и какво искат. След това щях да мисля какво се бе случило преди малко, но не все още, не все още. Избягването е едно от най добрите ми качества.

Чери ми подаде кърпа и държеше една за себе си. Обвих кърпата около косата си и намерих втора кърпа за тялото си. Изсушихме се без да се поглеждаме. Това не беше протокол за душа (като душ, а не като душа); момичетата не се прегръщат както момчетата. Просто не исках да говоря за това което се бе случило. Не все още.

Обвих огромната кърпа сигурно около тялото си и попитах:

-Защо Жан-Клод е в затвора?

-Заради убийството ти - каза тя.

Гледах я за няколко секунди и тогава проговорих:

-Кажи го отново. Бавно.

-Някой има снимка на Жан-Клод, докато те изнася от клуба. Ти беше покрита с кръв Анита. Той беше покрит с кръв. - Тя сви рамене и изсуши с кърпата дългият си крак. -Но аз съм жива - казах. Прозвуча почти глупаво да го казвам.

-И как ще обясниш, че си се излекувала за по-малко от седмица от рани ,които е трябвало да те убият? - Тя се изправи, прехвърли през рамото си кърпата, не се притесняваше да покрие и сантиметър от тялото си.

-Не го искам в затвора за нещо, което не е направил - казах.

-Ако отидеш довечера, полицията ще иска да знае как си се излекувала. Какво ще им кажеш? - Очите й бяха много директни. Толкова директни че исках да се разшавам. -Третираш ме като превръщач, който все още не е излязъл от килера. Аз не съм превръщач Чери.

Тя сведе поглед тогава, без да среща очите ми. Това ми напомни на погледите, които си бяха разменили, когато се събудих. Докоснах брадичката й, трябваше да се протегна за да го направя.

-Какво не ми казвате?

Мъжки глас дойде от извън душовете.

-Може ли да влезна да се почистя? - Беше Мика. Планирах да избягам към хълмовете следващият път, когато го видя, но имаше нещо в очите на Чери, което ме държеше замръзнала. Тя се страхуваше. И там имаше нещо друго, нещо което не можех да разчета.

Извиках обратно.

-Само минута! - Тогава продължих. - Чери кажи ми. Каквото и да е, просто ми кажи.

Тя поклати глава. Тя се страхуваше, но от кого.

-Да не се страхуваш от мен? - Не можех да задържа изненадата извън гласа си.

Тя кимна, гледаше отново надолу, избягваше погледа ми.

-Никога няма да те нараня, никой от вас.

-За това може и да го направиш - прошепна тя.

Грабнах ръката й.

-Чери, по дяволите, кажи ми.