Окованият нарцис - Страница 46

Това ме остави сама с Мика. Погледнах в жълто-зелените му очи и знаех, че те са знак за това, че е прекарал прекалено много време в животинската си форма. Ние не се бяхме целували, така че не знам дали има зъби като Зейн. Надявах се, че не и не бях сигурна защо ми пукаше.

-Имаш ли нещо на против, ако започна да се почиствам? - попита той.

Поклатих глава.

-Обслужи се. Отивам да погледна за дрехите си. - Но Натаниел мина през вратата с мобилният ми телефон.

Погледнах тънкият черен телефон. Имах го само от няколко месеца. Опитах се да не си купувам. Ако имате клетъчен телефон и пейджър никога няма наистина да се освободите от офиса. Разбира се, аз бях във ваканция. Въпреки, че това не е пълноценна почивка.

Набрах номера на Ричард по памет. Нямаше отговор, само секретаря. Оставих съобщение, тогава знаех какво да направя. Трябваше да разбера какво се случва с Грегорий. Помислих си за Ричард, усетих ръцете му, миризмата на вратът му, допира на косата му и тази боцкаща енергия, която преминаваше по кожата ми. Протегнах се към белега, който ме свързваше с Ричард и го намерих да стои на подиум. Той спореше с някого, не можех да видя кой. Никога не е било толкова ясно визуално с Ричард, колкото е с Жан Клод. Ричард се обърна, сякаш можеше да ме види да стоя до него, тогава ме изгони, хвърли щита си толкова солиден, че не можех да го усетя от другата страна.

Натаниел държеше ръката ми, подпирайки ме.

-Добре ли си?

Кимнах. Да те изгонят изглежда винаги е дезориентиращо. Ричард знаеше това. Мамка му.

-Добре съм.

Дръпнах се от Натаниел и се обадих на информации за номера на Кафето на лунатиците. Ричард беше в заседателната зала в задната част на ресторанта. Рейна бе собственик на ресторанта и според закона, той щеше да принадлежи на мен, ако не бях използвала пистолет за да я убия. Трябва да бъде честен бой с нокти, или най-малко ножове, преди всичко нейно да стане мое. Притежания де. Не можеш да вземеш силата на някой, убивайки го. Просто не работи по този начин. И все пак кой би го искал? Оръжията се считат за измама, така че аз не наследих всички неща на Рейна.

Ричард вдигна на второто позвъняване, сякаш очакваше обаждане.

-Ричард, Анита е.

-Знам - гласът му беше ядосан, затворен, стегнат.

-Трябва да поговорим.

-По средата на нещо съм тук, Анита.

Добре, ако той иска да играем безцеремонно и враждебно, ще играя.

-Къде е Грегорий?

-Не мога да ти кажа.

-Защо?

-Защото, може да се опиташ и да го спасиш, а ти не си лупа вече. Глутницата ще се защитава и аз не искам да застрелваш вълците ми.

-Остави леопардите ми намира и аз ще оставя вълците ти намира.

-Анита, не е толкова просто.

-Ще ти обясня Ричард. Ти откачи когато откри че Грегорий може и да ме е заразил с леопардова ликантропия. Имал си твоите изпълнители да го хванат и си го обвинил в убиването на лупата ти. Което просто е тъпо, аз не съм мъртва.

-Знаеш ли за какво гласува глутницата точно сега, точно в тази минута.

-Не и без следа.

-Дали да избера нова лупа от глутницата до следващото пълнолуние.

-Предлагам че ще ти трябва една - казах и дори чувайки се да го казвам ,накара стомаха ми да се стегне.

-Любовница Анита, те искат да ме принудят да си избера любовница от глутницата. -Имаш предвид, че не може да се срещаме сега?

-Това е вота.

-Стивън, един от твоите вълци и Вивиан, една от моите леопарди, живеят заедно. На никой изглежда не му пука за това.

-Стивън е един от най-малките сред нас. Те няма да толерират такива срещи на доминиращ. И те със сигурност не го толерират за техният Улфик.

-Човека е достатъчно добър, че да го чукаш, но не и леопард - казах.

-Ние сме хора, Анита. Но ние не сме котки, ние сме вълци.

-Значи не можеш да се срещаш с мен или нещо друго сега?

-Не и ако искам да остана Улфик.

-Какво ще се случи с триумвирата?

-Не знам.

-Ти ще ме дадеш просто така. - Изведнъж бях студена, стомахът ми като твърд замръзнал възел.

-Ти беше извън живота ми за около половин година. Как да знам че нещо друго няма да те изплаши отново.

-Планирах да се срещна и с двама ви, да бъда и с двама ви. - Разбрах когато го казах че го имам в предвид. Бях взела решение и не го бях разбрала.

-Какво след седмица, или месец или дори година? Какво ще те изплаши следващият път?

-Не планирам да бягам повече, Ричард.

-Приятно е да се знае. - Можех да усетя нещо горещо и което можеше да се докосне по телефона. Или щита беше изчезнал или той го беше смъкнал леко.

-Не искаш да бъдеш с мен вече? - Гласът ми беше мек, наранен и мразех това. Мразех го.

-Искам да съм с теб, знаеш това. Ти ме довеждаш до ужас, но все още те искам.

-Но все пак ще ме зарежеш - казах. Гласът ми беше малко по-силен, но не много. Ричард ме зарязваше. Добре, това е негово право. Аз бях трън в задника и знаех това.

Но гърдите ме боляха от това, по дяволите.

-Не го искам, Анита, но ще направя това, което е нужно. Ти ме научи на това.

Очите ми бяха горещи. Аз го бях научила на това. Страхотно. Ако наистина щяхме да приключим за добро, тогава нямаше да плача или да се моля. Нямаше да бъда слаба. Гласът ми излезе по-здрав, по-сигурен в себе си. стомахът ми все още беше студен възел, но това не се показваше в гласа ми.. Усилието за това, че трябваше гласът ми да е нормален по телефона, накара гърдите ми да се стегнат.

-Ти си Улфик, вълчият крал. Твоята дума е закон в глутницата.

-Работих толкова усилено за да се уверя, че всеки има равен глас, Анита. Не мога да дръпна реда сега. Това би премахнало всичко, което се опитвам да променя.