Окованият нарцис - Страница 55

-Ще го заведеш ли в къщата си?

-Ще го оставя на негово място, но това не е твоя работа. Ти си мой приятел Зербовски, не мой баща.

-Никога не съм искал да ти бъда баща, Анита. Това е заблуда на Долф, не моя. Въздъхнах.

-Да. - Погледнах Зербовски.

-Ще изведеш ли Жан Клод?

Той ме гледаше за секунда, две, тогава кимна.

-Добре. - Той погледна покрай мен към Натаниел, който се бе преместил към едната страна на стаята за да ме остави на поздравленията. - Кой е той?

-Натаниел, приятел.

Той погледна към мен.

-Малко млад, не е ли?

-Той е само шест години по-млад от мен, Зербовски, но той ме докара тази вече, защото аз не можех.

Очите му станаха притеснени.

-Добре ли си?

-Малко разклатена, но ще премине.

Той докосна лицето ми, гледаше очите ми, опитваше се да ги разчете, мисля.

-Ще ми хареса да знам какво, по дяволите, става с теб.

Срещнах погледа му, лицето ми, очите ми празни.

-Както и аз.

Това изглежда го изненада, защото примигна и дръпна ръката си.

-Ще измъкна Дракула от килията, ти отиди да говориш с Долф.

Рамената ми се стегнаха малко и трябваше да се съсредоточа за да ги изправя. Не изглеждах напреднала за да говоря с Долф. Зербовски отиде да вземе Жан Клод, а аз оставих Натаниел да си говори с, много приятно изглеждаща, полицайка и отидох в офиса на Долф.

Той стоеше на вратата като малка планина. Големината му беше повече като на борец. Тъмната му коса беше отрязана много късо, оставяйки очите му да стърчат. Костюма му изглеждаше леко смачкан, вратовръзката почти на възел. Той вероятно вече е бил на работа от осем часа, но все още изглеждаше свеж като от кутия.

Очите му бяха внимателни когато ме погледна.

-Радвам се, че си жива.

-Благодаря, аз също.

Той ми посочи с ръка и ме придружи надолу по коридора далеч от офиса, далеч от бюрата, към стаите за разпит. Предполагам искаше уединение. Уединение, което не може да бъде осигурено, дори от прозорците на офиса му. Това накара стомаха ми да се стегне и лек трепет на страх премина през мен. Не се страхувах от Долф по начина, по който се страхувам от подивял превръщач или вампир, който трябва да убия, Той няма да ме нарани физически. Но се страхувах от стегнатостта в раменете му, предпазливият, студен поглед в очите му, когато погледна назад, за да се увери, че го следвам. Можех да усетя колко ядосан беше той, почти като енергията на превръщачите. Какво бях направила за да предизвикам такъв гняв?

Долф задържа вратата за мен и се принудих до подмина размерите му.

-Има стол - каза той, докато затваряше вратата зад нас.

-Ще стоя права, мерси. Дойдох да измъкна Жан Клод от тук преди изгрева.

-Чух, че вече не се срещаш с него - каза Долф.

-Той е бил задържан заради подозрението, че ме е убил. Аз не съм мъртва, така че ще ми хареса да го измъкна от тук.

Долф просто ме гледаше., очите толкова студени и неразчетими както, когато гледаше свидетел, без подозрение, това не е много като него.

-Жан Клод има дяволски добър адвокат. Как си го държал над седемдесет и два часа беше нареждане? - попитах.

-Ти си съкровището на града. Казах на всички, че той те е убил, и те ми помогнаха да го задържа за дълго.

-По дяволите, Долф, имал си късмет, че някой разпален офицер не го е пъхнал в килия с прозорец.

-Да, твърде зле.

Просто го гледах, не бях сигурна какво да кажа.

-Жива съм, Долф. Той не ме е наранил.

-Кой го направи?

Беше мой ред да му дам студеният си поглед на ченге.

Той вървеше към мен, внушителен над мен. Той не се опитваше да ме сплаши с големината си, знаеше че така или иначе нямаше да проработи. Той просо беше голям. Докосна брадичката ми, опита се да обърне лицето ми на една страна. Дръпнах се. -Имаш белег на врата, който нямаше преди седмица. Всички са лъскави и излекувани. Как?

-Ще ми повярваш ли, че не съм сигурна?

-Не.

-Оправяй се сам.

-Остави ме да видя белезите.

Плъзнах косата си на една страна и го оставих да прокара пръста си по лекуващите се рани.

-Искам да видя останалите от раните.

-Не се ли нуждаем от женски офицер тук за това?

-Наистина ли искаш някой друг да ги види?

Той имаше точка.

-Защо искаш да ги видиш, Долф?

-Не мога да те принудя да ми ги покажеш, но се нуждая да ги видя.

-Защо?

-Не знам - каза той и гласът му показваше стягане за първи път.

Измъкнах се от горната риза и я поставих на масата. Задържах лявата си ръка към него, дърпайки ръкава на тениската си.

Той прокара пръста си по белезите.

-Какво е това с лявата ти ръка? Тя винаги приема повечето удари.

-Мисля, че е защото крия дясната. Ще ги оставя да одерат лявата ми ръка, докато грабвам оръжието си с дясната.

-Уби ли това, което ти направи раните?

-Не.

Той ме погледна и гнева се плъзна през лицето му.

-Иска ми се да ти вярвам.

-Аз също. Особено след като казвам истината.

-Кой или какво ти направи това, Анита?

Поклатих глава.

-Ще си поеме грижа.

-По дяволите Анита, как мога да ти се доверя, когато не ми казваш.

Свих рамене.

-На ръката ли е всичко?

-Почти.

-Искам да видя всичко.

Има много мъже в живота ми, които просто ще обвиня, че искат да си сваля ризата, но Долф не един от тях. Никога не е имало такъв вид напрежение между нас. Погледнах го, надявайки се да се отдръпне, но той не го направи. Предполагам знаех, че няма да го направи.

Извадих тениската от панталоните си и разкрих сутиена си. Трябваше да вдигна края на телта за да покажа кръглата дупка, сега белег, над сърцето си.