Окованият нарцис - Страница 90

Никой от вас няма право да ме разпитва.

Калеб се придвижи в едно от онези твърде-бързи-да-се видят движения и завря лице в слабините ми, достатъчно силни да заболи. Извадих Браулинга без да се замисля за това и го притиснах към черепа му преди да осъзная. По-бързо от нормално - дори и за мен.

Калеб повдигна глава назад, така че челото му бе притиснато към цевта на оръжието. Вгледа се в мен.

- Не миришеш на пенис. Не ми казвай, че си била с поне трима мъже в леглото и никой не те е чукал.

- Калеб, започвам наистина да не те харесвам.

Той се ухили.

- Но няма да ме застреляш, защото това ще ядоса Мика.

- Прав си, не трябваше да изваждам оръжието. Просто не съм свикнала да мога да мисля преди да извадя оръжието си.

- Никога не съм ти виждал да го вадиш толкова бързо. - каза Зейн.

Свих рамене.

- Облаги от промяната, предполагам.

Прибрах Браулинга обратно. Нямаше да го застрелям само защото е противен.

Калеб облегна бузата си на бедрото ми и го оставих. Борбата ми само би го забавлявала и той де държеше добре, по свой си начин.

Вивиан докосна ръката ми.

- Ще бъдеш ли една от нас?

- Ще знаем след две седмици. - казах.

- Съжалявам. - каза тя.

Усмихнах й се.

- Благодаря.

- Не си била отгоре на Натаниел - каза Елизабет. - Твърде си праволинейна да направиш това.

Погледнах я и оставих мрака да изпълни очите ми, което бе моята версия на звяра. Погледът, който казва точно колко надълбоко съм паднала.

- Не съм толкова гнуслива колкото бях преди, Елизабет. Няма да е зле да си спомниш това.

- Не - каза тя, - не, ти го предпазваш. Той бе любимецът на учителя от първия ден. Просто се боиш от това, което Мика ще направи. Боиш се от какво един истински Нимир-Радж ще му направи сега, когато не се подчинява на директна заповед - вгледа се в нас. - И трябва да се боиш, Анита, трябва много да се боиш, защото Мика е силен, силен по начин, по който бе Габриел. Той не се плаши.

- Чувала съм достатъчно за Габриел да се чудя дали това е комплимент.

Мика се появи от дърветата с висок мъж до себе си. Преди Мика никога не съм спала с мъж, с който току-що съм се запознала. Никога не спях с някой, който не кара сърцето ми да забие бързо, кожата ми да реагира при вида му. Докато Мика се показваше из дърветата, той бе грациозен и красив, но не бях влюбена в него и тялото ми не реагираше сякаш бях. Бях еднакво доволна, но и малко засрамена от това.

Носеше шорти, който бяха изрязани, така че бързо да може да излезе от тях. Бялото горнище изглеждаше сякаш блести в мрака, карайки тена му да изглежда дори по-тъмен. Широк кожен колан подсигуряваше тънката му талия. Бе вързал тъмната си коса на опашка, но бе толкова къдрава, че не даваше илюзията за къса коса, знаеш дори от отпред, че имаше много коса назад. Изглеждаше по-деликатен в дрехи отколкото без тях. Може би просто не бях обърнала внимание на това колко малко кокалест бе той. Имаше нещо грациозно в начина, по който бе създаден, добри кости, мека кожа, много.... изискано, особено за мъж. Жан-Клод бе по-красив, но той бе твърде висок, за да бъде наречен деликатен. Мика бе деликатен. Единственото, което го спасяваше да изглежда слаб бе играта на мускулите в ръцете му, начина по който ходи, сякаш света е негов и където и да помръднеше бе центърът на вселената. Със сигурно не бе толкова самоуверен. Толкова много потенциал в такъв малък пакет. Напомняше ми на някого. Мъжът, който пътуваше зад Мика бе изцяло в черно, с много късно подстригана черна коса и имаше нещо в оттенъка на кожата му, което дори на звездна светлина не изглеждаше като тен. Бе красив в млад, почти смешен начин, но мускулест и много атлетичен. Това обясняваше защо Мърл не бе до Мика. Имаше смяна на пазачите. Мика го представи като Ноа.

Боях се да срещна отново Мика - чудейки се какво ще му кажа, как се чувствам. Не бе чак толкова некомфортно колкото си мислих, че ще бъде. Може би щях да бъда повече, ако не се опитвах да предпазя честта на Натаниел. Може би защото не казах и знак, за това, което бяхме направили, Мика също не го направи. Или може би и той бе толкова обърках колкото и аз. Или може би така е при случайния секс. Просто не знаех.

- За какво са всички толкова напрегнати? - попита Мика.

- Покажи му, Натаниел.

Натаниел не се почуди, просто пристъпи от зад мен и показа гърба си на двамата мъже. Бодигардът бързо подсвирна. Очите на Мика се разшириха и той погледна над рамото на Натаниел към мен.

- Ти ли го направи?

Кимнах.

- Не е. - каза Елизабет.

Калеб се бе поизправил колкото можеше на колене и душеше корема ми, лицето му бе насочено към други места, но бе внимателен да не ги докосне. Не мисля, че би подушил слабините ми през Мика. Елизабет бе права за едно нещо. Леопардите не се бояха толкова от мен, колкото от Мика.

- Тя мирише и на кръв. - каза Калеб.

- Махни се от мен.

Той се усмихна, но запълзя настрани.

- Да не казваш, че тя има подобна рана като неговите на гърба му? - попита Елизабет. Калеб кимна, докато изпълзяваше.

- Тогава тя лъже. Който е направил неговия гръб е направил и нея?

Въздъхнах.

- Наистина ли трябва да го доказвам?

- Бих приел думата ти, - каза Мика, - но изглежда парда ти, не.

- Просто от толкова отдавна искаме да вземеш някой от нас - каза Чери. - И сега.. Мисля, че бихме повярвали на секс, но не и на това. Просто не изглежда като твоя работа и Елизабет е права за едно нещо. Натаниел е твой любимец и ти би го пазила. Страхотно, никой не ми вярва.

- Добре, просто страхотно. - казах.

Започнах да свалям кобура на раменете и го оставих да се плъзне по гърба ми. Да издърпам блузата от дънките си не бе проблемът, дори да го сваля и оставя до тениската на Натаниел върху колата не бе проблемът. Носех много красив черен сутиен. Бе създаден да се гледа. Жан-Клод имаше много лошо влияние върху гардероба ми. Проблемът бе да сваля сутиена. Наистина не исках да го правя.