Окованият нарцис - Страница 99

К оглавлению

- Веднъж се влюбих така. - казах.

Той повдигна очи към мен.

- Не и откакто те познавам.

- Не, в колежа. Сгодих се, мислех, че е истинската любов.

- Какво стана?

- Майка му разбра, че майка ми е мексиканка и не искаше малкото й русокосо, синеоко семейно дърво да бъде оплескано.

- Сгодили сте се преди да срещне семейството ти?

- Срещнаха баща ми и втората му жена, но те са и двамата малки добри арианци, много скандинавски. Мащехата ми не харесваше снимки на майка ми на показ, така че всички бяха в стаята ми. Не го криех, но така моята почти свекърва го прие. Смешно, синът й го знаеше. Казах му цялата история. Нямаше значение, докато майка му не го отряза от семейните пари.

- Сега, аз съжалявам.

- Твоята история е по-тъжна.

- Това не ме кара да се чувствам по-добре. - каза той, усмихвайки се.

Усмихнах му се и аз, но никой от нас не изглеждаше щастлив.

- Не е ли любовта велика? - попитах.

- Можеш сама да отговориш на въпроса си след като видиш Ричард и Мика в лупанара заедно.

- Не обичам Мика, не наистина, не още.

- Но.... - каза той.

Въздъхнах.

- Но почти ми се искаше да бях. Би направило срещата с Ричард по-малко болезнена.

Не знам как ще се почувствам да го видя тази нощ и знаейки, че не е мой вече.

- Вероятно по същия начин, по който той би се почувствал.

- И това трябваше да ме накара да се чувствам по-добре?

- Не, истината е. Почни, че да те отреже от живота си бе трудно за него. Той те обича, Анита, за добро или лошо.

- Обичам го, но няма да му позволя да убие Грегъри. И няма да му позволя да жертва живота на Силви. Няма да му позволя да разруши глутницата заради някакви идеализирани правила, на който само той обръща внимание.

- Ако убиеш Якоб и последователите му без разрешението на Ричард, тогава той може да изпрати глутницата срещу теб и леопардите ти. Ако не си ликой, не си лупа, тогава тяхната смърт оставена ненаказана ще го направи толкова слаб, че по-добре да оставиш Якоб да го убие.

- Тогава какво трябва да сторя?

- Не знам.

Мърл си показа главата в колата.

- Имаме вълци тук. Леопардите ги задържат, но стават нетърпеливи.

- Идваме - каза Рафаел. Погледна през седалката към мен. - Ще вървим ли?

Кимнах.

- Предполагам, че ще е глупаво да не излезем от колата.

Плъзна се към ръба на седалката, после поколеба, подаде ми ръка. Обикновено няма да я приема, но тази вечер се опитвахме да покажем шоу на солидарност и стил. Така че излязох от колата хванала ръката на краля на плъховете като жена трофей - с изключение на ножниците на китките и двата държача за ножове скрити в дрехите ми. Мисля си, че жените трофей носят повече грим и по-малко оръжия. Но, хей, никога не съм срещала жена трофей, може би греша. Може би те знаят каквото аз знам, че истинският път към сърцето на мъж е осемнадесет сантиметра метал между ребрата. Понякога дванадесет сантиментра е достатъчно да свърши работата, но наистина да си сигурен, предпочитам осемнадесетте. Смешно как фалическите предмети са винаги по-полезни от големите. Всеки, който ви казва, че размера няма значение, е виждал твърде много малки ножове.

22

Разчистеното място бе голямо, но не достатъчно. Колите, камионите и вановете изпълниха по-голямата част от свободното място. Някой паркираха толкова далеч под дърветата, че боята трябваше да се е раздрала яко. Нямаше място за всички плъхолаци да паркират и колите изпълниха чакъления път, докато не бе просто още един паркинг. Някой хора се наложи да паркират до пътя или така казват, докато се отправяха към дърветата. Рафаел бе довел всичките си плъхове - около двеста от тях. Договорът между плъховете и вълците определяше, че техният брой не бива да надвишава двеста. Рафаел се бе разбрал за това, защото една много по-голяма глутница върколаци - около шестстотин или повече, би дошла да му помогне ако потрябва. Без въпроси. Твоите врагове са мои врагове, или нещо подобно. Обясни ми го в последните пет минути и това значеше, че рискува много тази нощ. Накара ме да се почувствам виновна. Накара ме да поискам да открия начин да вкарам пистолет в лупанара. Наистина, дори не съм опитвала. Станах мека, предубедена или просто уморена?

Най-високата жена, която някога съм виждала застана до Рафаел и мен. Бе висока поне 198см, с широки рамене и мускули, който бихте постигнали само с вдигане на големи тежести. Носеше черен спортен сутиен през загорялата си кожа и чифт черни дънки. Черната й коса бе завързана отзад в стегната конска опашка, оставяйки лицето й открито, без и помен от грим.

- Това е Клаудия. Тя ще бъде едно от подкрепленията ти тази вечер. - каза Рафаел. Отворих уста за да протестирам, но той се вгледа в мен в тишина. Лицето му бе сериозно.

- Ти имаш леопарди, но само Мика има бодигардове. Не можем да си позволим да те загубим Анита, не и за нещо толкова глупаво.

- Ако не мога да се грижа за себе си, къде остава тръпката за мен?

- Ричард има своите Скол и Хети. Аз имам моите пазачи. Мика има своя. Само ти си без екскорт. Рейна държеше леопардите като допълнение на върколаците. Те никога не са били част от истински пард, не наистина. Дори хората на Мика прибавени към твоите нямат нужния персонал за работещ пард. Имаш твърде много подчинени и не достатъчно доминиращи. Така че тази вечер ще имаш Клаудия и Игор.

Зейн каза:

- Ние можем да се погрижим за Анита.

- Не, не можем. - каза Натаниел.

Погледнах го. Той докосна ръката ми.

- Приеми помощта, Анита, моля те.

- Ние можем да я пазим. - каза Мика.

Мърл се съгласи.